"Софрата на Вълчан - тракийско скално светилище"

https://www.amazon.it/dp/B0GHP69K1Q

Едно странно светилище привлича поклонници и посетители от три хилядолетия насам. Било свещен център на голяма територия, запазена само за поклонници на Великите богове. Далечен спомен за велик войн и защитник му е дал името Вълчан. За това днес то е известно като „Софрата на Вълчан“. Някога „Софрата“ (олтарната маса) и нейният храм представлявали свещен център на голяма територия, запазена само за поклонници на Великите богове. Около светилището се събрала затворена общност от мъже, а те извършвали тайнства в преследване на мечтата за безсмъртие.

Скалната тераса е разделена на три сектора и всеки един е посветен на различно божество. В централния дял е врязана просторна зала. Тя носи белезите на продукт на архитектурата с цокли по част от стените. Подът е разделен на ленти, а те заедно с други елементи от оформлението на залата показват важни особености на свещеното пространство.

Различните съоръжения, които са врязани върху скалната тераса, са обвързани с важни астрономически направления. По гениален способ древнотракийският жрец ги е вкарал в геометрични форми много преди в Гърция да се появи геометрията. Получил се е удивителен скален „механизъм“. В него е заложен свещения триъгълник, с който от незапомнени времена си служели египетските жреци и земемери. Триъгълникът и останалите скални съоръжения отмерват настъпването на няколко важни астрономически събития.

Кой е той и какви тайнства го свързват с безсмъртните? На кои богове служи Великият жрец? Как и за какво използва той свещения триъгълник? Кой е сядал на зейналите празни тронове и кой е лежал на каменното ложе? На тези и на още много други въпроси отговарят археологическите и комплексните исторически изследвания на скално светилище от Източна Стара планина, поднесени тук под формата на занимателен разказ.

"Софрата на Вълчан" вече разполага със своя книга в електронен формат (epub). По този начин читателят може да има под ръка удобен пътеводител по време на посещението си на скалата. В книгата се обяснява скалното светилище и заобикалящата го историческа среда. В нея се говори за мястото на водопада и реката в митологията и ритуалите на траките; обяснява се предназначението на различните скални съоръжения. На техния фон се разказва за ритуалите по време на по-важните празници.

Книгата е от 136 страници и включва 66 илюстрации.

 Приемат се заявки за изпращане на книжен формат с наложен платеж. Цена 9 лв.

Съдържание:

Благодарности
Предговор
Разгадани и недостъпни тайни (вместо увод)
Част I. Земята на безсмъртните

Кръстопът
Сцена от миналото
Свещен модел на света
Боговете без лица
Конникът ловец и победител
Празници в земята на Великите богове
Черните кукери

Част II. Софрата

Софрата на огнения бог
Залата на храма
Олтар-могила и център на свещената зона
Посредник от отвъдния свят
Рецепта за безсмъртие
Звездобройците от „Софрата на Вълчан“

Резюме

Скално светилище вместо смартфон!

Павлина Петрова

Наскоро попаднах на впечатляващ коментар. Беше оставен от посетител на уеб страница, посветена на скално светилище от Южна България. Очевидно човекът беше посещавал и други подобни паметници, защото се възмущаваше, как така всички проучватели виждат на тези места някакъв вид астрономическа дейност.

Аз също не съм съгласна, че навсякъде има безспорни следи от каквато и да е астрономическа практика, но има нещо, за което трябва да държим сметка. Скалните светилища във вековете до римската епоха били центровете, които осигурявали информация за календара, за времето като продължителност и като момент подходящ освен за празници, също за оран и посев, за извеждане или прибиране на стадата от планинските пладнища, за подходящия период да се постави началото или края на едно пътуване (било то по суша или по вода). И още много в този дух. Какво да се прави? Древните траки нямали телевизор или смартфон. Те имали само скални светилища. Разчитали на жреца, а той на наблюденията си към изгревите и залезите, чрез които се стараел да бъде полезен на общността.

Изумителна е историята как древният гръцки мъдрец Талес успял да прогнозира годината на невероятен урожай от маслини. Още през зимата той сключил договори и наел всички достъпни му маслобойни за добив на зехтин. В резултат натрупал несметни богатства. Пред познати заявил, че парите не го интересуват. Искал е само да докаже, че знанието има стойност. Сведения за живота му идват от неговите ученици, а за техните трудове ни информират текстове от много по-късни автори. Затова днес знаем какви са неговите открития, но нямаме представа как е стигнал до тях.

Въпросът за това как Талес е провеждал своите изследвания остава открит. Все още дори през първите десетилетия на XXI век историци, физици и астрономи търсят отговар на загадката как е успял да прогнозира слънчево затъмнение, как определил продължителността на годината и разработил слънчево-лунния календар, с който си служим до днес, как стигнал до идеята да раздели годината на сезони. Безспорно трябва да е ползвал някакъв център за наблюдения. Той не разполагал с книги и наръчници, нито с телескоп и компютър. Знанията му идвали от преките наблюдения на небето и може би някои сведения от вавилонските жреци.

По това време или някое столетие по-рано един жрец разработил върху терасата на „Софрата на Вълчан войвода“ графично решение за ориентация във времето и пространството: три неправилни окръжности с множество означения по тях, които ще обясня в следващия постер. Подобно на Талес, неговите единствени инструменти били чифт очи, един хоризонт и небосвода. Както Талес, той разгадал закономерностите в преместването на небесните тела по него и съумял да ги използва. Най-голямото му постижение, поне онова, чиито доказателство е врязано върху скалата, е очертаване на пътя към големите търговски пристанища по бреговете на Егейско море (по-подробно в следващия постер).

Редица небесни и климатични явления се повтарят през период от по няколко десетилетия. Древните изследователи искали символите и рисунките, които използвали, за да маркират различните събития, да са видими и за техните последователи. За разлика от всеки друг материал камъкът е вечен (почти). Вероятно това е била причината древните обитатели на Земята да го предпочитат. Така "записът" на цикли оставал за потвърждение и усъвършенстване от следващите поколения. Самият факт, че скални съоръжения има навсякъде по света, трябва да ни подскаже, че подобна тежка работа за хора без специални инструменти и машини за преместването при някои от светилищата на тонове скална маса имали много важно практическо предназначение. И това било нуждата да се прогнозират явления, които по различен начин оказвали влияние върху живота на околното население. 

Не става въпрос за краткосрочни повторения, като лунните цикли, а за серия от небесни явления, които се завръщат в началната си точка след десетки години. Като слънчевите затъмнения, циклите от суша и наводнения, появата на Венера в строго определено обкръжение от звезди, планети, Луна и т. н.

След като за древните обитатели на планетата и на нашите земи всичко - хубаво и лошо - идва от небето, естествено било да търсят там прогнозата за това, което идва с утрешния ден. Знаците, отнасящи се до климата и календарната дейност на общността, жреците разбирали и разчитали много добре. Въпросите относно бита, политиката, живота и смъртта изглежда се отнасяли по-скоро към психологията.

В много случаи тези прогнози били като да стреляш напосоки и да очакваш, че ще удариш вълк.^[1] Но имало наистина талантливи жреци. Наблюдавали, разсъждавали, създавали логически последователности и стигали до важни решения, някои от които са валидни до днес. Първото стъпало на днешното знание е изградено от тях, а някъде там се намират също първите щрихи на нашите смартфони. Те не разполагали с телескоп, микроскоп или компютър. Нямали на разположение дори лист хартия, метър и часовник. Измервали разстонията със стъпки, крачки или конски ход, а времето с преместването на звездите по небето, с продължителността на горене на една факла, шума на вълните от прибоя или ударите на сърцето.

Нещо повече, тези първи мъдреци (така ги наричали древните гърци) нямали още букви, за да запишат идеите си. Изминали няколко столетия след Троянската война преди древните писмени знаци на египтяни, вавилонци, критяни и финикийци да напуснат данъчните регистри и хрониките на жреците и да се превърнат в букви за поетите. Благодарение на тях ние имаме първите сведения за събитията на Балканския полуостров.^[2] Изминали още около 2 столетия до появата на текстовете в проза с философско съдържание, преплетено с идеи за строежа на Космоса и за структурата на всичко живо.

Човекът, който току що записал първите си буквени знаци върху хартия, който нямал нито телескоп, нито микроскоп, започнал да обмисля възможността всичко живо и неживо да е изградено от една и съща невидима градивна частица, т. е. достигнал до идеята за съществуването на атома. Човекът, който едва що започнал да ползва слънчевия часовник, благодарение на своята логика, открил безкрайността на Вселената и разбрал, че животът на Земята се е появил от водата.

Древните мъдреци от Тракия също разчитали само на ума си, на способността си да наблюдават и разсъждават. Някои от тях, като прочутия Залмоксис (може да го имало, а може да е име-символ с характерните качества на тракийски жрец), пътували много и държали сметка за това, което научавали. И го предавали на своите ученици. Умеели да видят и проверят данните, да отделят истината от обаятелните измислици. Те използвали скалата, като инструмент, чрез който опознали поведението на Слънцето, Луната и звездите, за да го използват за ежедневните нужди от информация. Не споменавам планетите, защото по онова време, т. е. преди 6 в.пр.н.е., те още влизали в категорията звезди.

Почти всички древни светилища се намират сред дълбок планински пейзаж, заобиколени от вековни гори, и затова тяхната среда е останала почти непроменена. Веселиновското светилище е потънало в забрава още през римската епоха. Само няколко средновековни графита подсказват интереса на българи от 10-12 век, които трябва да са били впечатлени от грандиозната скална тераса и странните съоръжения по нея. Те поставили свои свещени знаци върху камъка, за да почетат Великите богове на народа си, които, подобно на тракийските богове, обитават скалите. Единствено в близките две столетия иманяри са разровили покрова, натрупан от милостивото време, в търсене на съкровища. Терасата на "Софрата" прилича на малък спасителен сал сред пустош от зеленина и нейното уединение до края на миналия век рядко беше нарушавано. 

За съжаление модното в последните десетилетия криворазбрано почитане на Слънцето може да изтрие чрез стотиците подметки на тежки туристически обувки свещените съоръжения - свидетели на ума и волята на поколенията преди нас.

Справочна литература:
Thierry Houlle. L'eau et la pensée grecque: du mythe à la philosophie. Harmattan, 2010
Couprie Dirk L. Heaven and Earth in Ancient Greek Cosmology: From Thales to Heraclides Ponticus. Springer Science, New York, 2011 г.
Dampier, William Cecil. A History of Science and its relation with Philosophy and Religion. Cambridge U Press, L., 1971

Kelley, David H.,Eugene F. Milone. Exploring Ancient Skies: A Survey of Ancient and Cultural Astronomy. Springer, New York, 2011

---

^[1] В текстове на вавилонските жреци се прогнозира, че при затъмнение на Слънцето, царят ще умре. По тази причина по време на затъмнение на трона поставяли негов заместник.

^[2] Става въпрос за поемите на Омир.

Свещен модел на света – трите стъпала към безсмъртието

В склоновете над с. Веселиново, Шуменско гората крие група скални светилища, оброчни блокове и други обожествявани от древните траки природни чудеса: прочутия водопад “Скока”, пещери, карстови ями и бърза река. По времето, когато светът бил управляван от Всеобхватната богиня майка и нейния Син, всички те заедно представлявали важен център за преклонение с жреци-прорицатели, учители и лечители. Процесът на основаване и развиване на средището продължил столетия, но най-доброто време от неговото съществуване е свързан с ранножелязната епоха около 3 хилядолетия преди нас. Най-голямото от светилищата е известно сред местното население като „Софрата на Вълчан войвода“. Тук, между високите стени на неговата зала били извършвани тайнства в името на Великия бог Слънце и Неговата майка, въплътена в свещената скала. По-високата част от терасата била предназначена за наблюдение на изгревите на небесните тела. Данните служели за уточняване на важни дни от календара на общността.

Скалните светилища са често срещани паметници в планинските зони, обитавани някога от древните траки. На север те достигат до Карпатите, на запад до реките Места и Струма, до северните брегове на Егейско море и до западните земи на Мала Азия на юг и изток. Всяко от светилищата има свой облик, който бил в зависимост от физическите и географските дадености на мястото. Трите светилища край Веселиново станали център на свещена зона за древна тракийска общност, чиито членове се прекланяли пред Великата богиня и нейния Син и смятали, че пътят да се приближат до тях минава през физическото усъвършенстване и духовното обогатяване чрез познанието.

Съществуват по-големи, както и по-високо разположени скални светилища, но тройката край с. Веселиново представя в най-чист вид модела на света според митологичното виждане на траките. Сякаш самите богове разположили на подходящи места по склона на хълма три различни по големина скални масива, като спазвали последователността в размерите им в съответствие със степенуването на обряда, за който били предназначени. В подножието близо до реката се намира най-малкият от тях. На около четиридесет стъпки по-нагоре  вторият продълговат блок лежи успоредно на пътеката към мястото на най-високо разположения и най-големия масив със „Софрата на Вълчан войвода“. Хората оценили местата на скалите като белези на основните нива на космическия ред. Трите скали и близките им водни източници наподобявали съвършен микросвят, затворен в неголямото пространство между хълмовете.

Да познаваш структурата на космоса означава да познаваш света, в който живееш, и силите, които го управляват. Интелектуалните способности на хората от тези далечни хилядолетия по нищо не се отличавали от умствените възможности на съвременния човек. Разликата във възможностите между нас и тях идва от количеството информация, с която разполагаме, и в скоростта, с която тя се разпространява. Знанието ни днес, лежи върху база, събирана и пресявана в продължение на хилядолетия от изключително интелигентни хора. По времето, когато обитателите на зоната открили трите скални масива край Веселиново, те търсели възможност да разберат как е устроен светът и кои са силите, които го управляват. Имали нужда от познанието, за да се справят с природните катаклизми, болестите и епидемиите, с глада и студа. Най-мъдрите измежду тях създали своя общност и превърнали познанието в мото на изповядваната от тях религия. Проповядвали, че физическото и духовното усъвършенстване чрез познанието води до сливане на душата с Космоса и осигурява безсмъртие за най-добрите последователи. Била затворена за непосветените общност, достъпна само за тези, които са в състояние да преодолеят редица физически изпитания и притежават определени знания, а също и да се ръководят от установени морално-етични ценности. Нещо подобно на съвременната максима: Здрав дух в здраво тяло.

Представата за структурата на света е стигнала до нас под формата на народна приказка. Тя има много варианти. Всяко поколение нанасяло корекции там, където текстът бил забравен или неясен, но във всеки от вариантите светът е разделен на три части. Има едно долно царство, управлявано от нереално същество – змей. Неговото тяло е съставено от части на влечуги, копитни животни и птици, които са същества от трите нива на Космоса: вода, земя и въздух. Ето защо в управлявания от него свят цари хаос и смърт. Съществуват още земята, обитавана от хората, и небето с вълшебните слънчеви птици. Героят от приказката попада в подземното царство, като преминава една водна граница. Там той посича змея (т.е. побеждава хаоса и така има възможност да създаде нов по-добър ред за общността), после е издигнат високо в небето към Слънцето от огромна добронамерена птица и накрая донася на земята златната ябълка (плодът на познанието). Следва сватба между юнака и девойката от царството на хаоса, а с нея се поставя началото на нов по-добър цикъл в живота на рода.

Светът в древния космически мит бил устроен в определен ред. Според него в основата на живота е водата, после идват земята и въздуха. Тези елементи имат точни места в пространството: долу е поставена водата, в средата се намира земята, а горе е мястото на небето. В комплекса от светилища скалата, която е в подножието на хълма, бележи първото ниво на космическия ред. Обитателите на зоната я превърнали в светилище, за да омилостивят повелителите на подземните сили и на мъртвите. Близостта с реката отговаря на условието подземният свят да граничи с вода.

Средното положение на втория блок го прави подходящ за обиталище на Великата майка, богиня на Земята и на Свещената планина. А най-отгоре е мястото на светилището, чрез което жрецът контактувал с Великия бог Слънце.

Според митологическия разказ главният жрец или царят-жрец бил нещо различно от обикновен човек. Траките вярвали, че той е син на Великата майка Земя и на Бога Слънце, макар да е роден от обикновена жена. Ето защо той бил посредник между хората и боговете. Но това посредничество не се изразявало чрез физически контакт. Само интелектуалните и етическите качества на жреца  били в състояние да предадат исканията на смъртните и да изложат посланията на безсмъртните. Също като юнака от народната приказка жрецът, следван от поклонниците, изминавал подобен път по време на ритуалното обхождане на трите храма.

Ритуалът трябва да е започвал със запалване на огън, който е нощното проявление на Великия бог и продължавал с церемониално измиване(къпане) в реката, което означава преминаване през хаоса и пречистване на тялото. В древните религии хаосът е нужен, за да се разруши стария ред и светът да се пренареди – обновен и по-добър.

На светлината на факлите жрецът спирал пред трона, врязан в най-ниско разположения каменен блок. Това е кубична форма, която е издълбана върху ръба на скалата в посока към реката. В представите на древните траки тронът е зает от бога или богинята на светилището. Така Той или Тя били точно локализирани на територията на светилището, а жрецът имал определено място, пред което да извърши свещенодействията.

Пред трона на първото светилище молитвите на жреца били отправени към Великия бог на огъня, който през деня е Слънце, а нощем обитава подземното царство и управлява хтоничните сили, повелители на Хаоса и на мъртвите. Върху земята пред трона извършвал възлияние. Действията и молитвите в началото на ритуалното обхождане на светилищата имали за цел да създадат условия за нов жизнен цикъл, като началото на една нова година, инициацията на нов династически водач (цар) или важен стопански период.

Церемонията била повтаряна пред второто светилище. Там тронът е обърнат на север. Молитвите и свещенодействията били посветени на Великата майка в качеството й на богиня на Земята, закрилница на семейството и на децата, на животните.

Кулминацията на обряда били свещенодействията в района на голямото светилище, където е „Софрата“. Преди да преминат границата на храма поклонниците събували обувките си и ги оставяли пред скалния масив. Да се стъпва по скалата с обувки било като да се погази Великата богиня, която е въплътена в нея, и да се оскверни храма. Така шествието преминавало през трите стъпала на космическия ред и неговите участници били готови да изпълнят последната част от ритуала, която ще ги доближи до безсмъртието.

Павлина Петрова

Кратка справка

Тайнствата и боговете на загадъчния конник от „Софрата на Вълчан“

Във времето, когато боговете още нямали лица, а желязото се ценяло повече от златото, когато царят-войн и конник след смъртта си се връщал като покровител на земите и народа си, в склоновете на Източна Стара планина сред гора от вековни дървета било учредено свещено владение на Великата богиня майка. Ядрото на това владение било скалното светилище на Покровителя, устроено от тракийско племе, което било част от общността на гетите преди около три хилядолетия. Покровителят някога бил цар, герой и войн-конник. Съгласно вярата, царят бил смятан за син на Великата богиня майка. Като заслуга за различните негови достойнства, той получил безсмъртие. Така неговата изключителна вътрешна енергия останала на земята сред живите, за да ги закриля и да привлича за тях божията благодат.

Създаването на ново населено място налагало на първо време да се осигури закрилата на Покровителя, като му се осигури подходящ дом. По всяка вероятност това била първопричината за появата на светилището на Покровителя и развиването на култово средище около него.
Скалата с олтара, саркофага и различни други съоръжения за сложния ритуал в чест на Покровителя днес е прочута под името "Софрата на Вълчан войвода" и попада на територията на с. Веселиново (Смядовска община).

Гетите били необикновен народ. Те се различавали от съвременниците си по свойствената само на тях вяра във възможността да се достигне безсмъртие. Техните войни били конници, а най-добрите от тях се стремели, както към физическо, така и към нравствено и интелектуално съвършенство. В каменно ложе-саркофаг на светилището на Покровителя местните жители полагали мъртвите войни, които били достойни да се срещнат с него, за да участва в тайнството на собственото си обезсмъртяване. Различни символи и детайли от светилището имали определена роля в превръщането.

Свещената зона се намира при северния изход на един от планинските проходи. Тя държала ключа на портата между равнините около р. Дунав и богатите пристанища с оживени тържища из Егейско море. Жрецът от свещения център имал нужните знания и способности, за да влияе не само на духовния, но също на религиозния и политическия живот на общността и извън нея. Как той използвал за тази цел скалните съоръжения от "Софрата" и какъв е дялът им в хода на събитията от онова време разглеждам в подготвената за печат книга Тайнствата и боговете на загадъчния конник от „Софрата на Вълчан“.

За това какви са били в живота си обезсмъртените и каква е връзката им със свещената зона при с. Веселиново, а също какво точно представлява тя става въпрос в тази книга. Разказът е посветен на "Софрата", седалище на героя-конник, на останалите свещени места около него в земята на Великата богиня майка и на прочутите Черни кукери – потомци на Покровителя.

Книгата е подготвена за любознателни хора без специална подготовка с интерес към историята на древна Тракия. Тук се разглеждат също въпроси от зората на древната астрономия и някои първи идеи за оразмеряване на огромни територии, каквито столетия по-късно използвали картографите на Александър Македонски.

Информация за книгата можете да поискате на адрес pp.hristova@gmail.com

Прекият път към звездите тръгва от едно каменно легло

Павлина Петрова

Когато в безоблачните нощи тъмнината поглъщала долината, мъдрецът лягал върху каменно ложе в източния край на скалната тераса.

Камъкът там е така оформен, че да образува ниска “възглавничка” на мястото за шията и главата. Разбира се наблюдателят трябва да е използвал мека кожена постеля, която да го изолира от студената скала. Високите бордюри около главата и торса го предпазвали от ниския полъх на хладния нощен въздух. Обърнатото нагоре лице оставало насаме със звездите, защото нищо от околния пейзаж не влизало в полезрението му.

Погледът, насочен право нагоре, улавял небесните тела, когато преминавали през най-високия сектор от орбитата си, където пътят им се презполовява. Било достатъчно лежащият човек да постави длани от двете страни на очите си, подобно на капаци, за да ограничи още изгледа на нощното небе по-близо до невидимата линията (наричана днес небесен меридиан), след която небесното тяло тръгва към залеза.

Всяко място от земната повърхност има своя небесен меридиан. Това е въображаемия кръг, описан около Земята, който минава над полюсите и пресича зенита над дадено място от земната повърхност, но също и зенита на противоположната му точка от земното кълбо. Когато Слънцето пресича небесния меридиан над мястото, в нашия случай над "Софрата", денят се презполовява, т. е. настъпва астрономическия момент “пладне” по цялата линия на меридиана между северния и южния полюс. В същия момент настъпва полунощ в противоположната точка на земното кълбо.

Но да се гледа към Слънцето с невъоръжено око е невъзможно. Може да се следи само кога звездите, планетите и Луната ще пресекат тази много важна невидима небесна линия. Какво би станало, ако наблюдателят от леглото хване малка група звезди, като Плеядите, между дланите си? Става това, че той може да постави във времето събитието, т. е. има една опорна точка във времето, която може да използва по различен начин. Например, да свърже преминаването на Плеядите през меридиана в полунощ, с идването на продължителни и поройни есенни дъждове. В началото на I хил. пр. н. е. (1000 – 800 г. пр. н. е.) те настъпвали около 20 октомври за обитателите на селището край "Софрата".

Много добро обяснение за това как са използвани Плеядите в земеделския и морския календар на древните гърци през онези столетия четем в образователната поема “Дела и дни” на Хезиод, написана в края на VIII в. пр. н. е.

Древноримска бронзова статуя,

за която се предполага,

че представя Хезиод. Намира се в

Националния археологически

музей на Неапол.

Илюстрацията е предоставена за

свободно разпространение от автора

чрез Уикипедия.

“Щом се покажат Плеядите, щерки Атласови, почвай

            жътвата; оран захващай, когато пък те ще залязват.

            Те четиридесет нощи и дни са от хората скрити,

            после отново, когато годината свърши кръга си,

            пак се явяват — тогава за първи път сърпа точи си.

..............

... когато Плеядите, също

            с тях и Хиадите, още могъщ Орион пък залязват —

точно тогава помни, че е сгодното време за оран.

..............

Морското дело опасно ако пък с копнеж те изпълва 

            колчем да могат властта на могъщ Орион да избягнат,

            гмуркат се вече Плеядите в димната шир на морето,

            тъкмо тогаз ветрове всевъзможни беснеят във вихър:

            кораби вече не дръж във морето на цвят като вино,

            както съветвам те аз, запомни: обработвай земята.

            Кораба ти изтегли върху суша, отвред обгради го

с камъни — влажната мощ да възпират на вятъра     бурен.”

Оказва се, че Плеядите са единственото съзвездие, което разделя годината на удобни периоди за земеделската и скотовъдната дейност. Движението на Плеядите, като индикатор за сезонните промени и годишния цикъл, било обект на изучаване и от първите древногръцки астрономи Талес и Анаксимандер (VII - VI в. пр. н. е.), а по-късно от Еуктемон и Евдокс Книдски (IV в. пр. н. е.). Поради липса на писменост у траките не разполагаме с други сведения за подобна астрономическа практика по нашите земи освен съвременните етнографски изследвания. Те сочат, че в народната традиция вечното циклично поведение на Плеядите е използвано за определяне на обредни празници. Например, Гергьовден съвпада с хелиакалния залез на Плеядите (те залязват с изгрева на Слънцето), Летен Тодоров ден е по времето на хелиакалния изгрев на Плеядите (те изгряват малко преди Слънцето), а на Димитров ден изгряват наскоро след залез Слънце. 

Непосредствено до изчточния бордюр на каменното легло има малка площадка. Върху нея са вдълбани седем пръстовидни ямички, разделени в две редици. Разположението им съответства на конфигурацията на седемте видими с невъоръжено око звезди на звездния куп Плеяди. Тъй като групата от точки се намира точно до наблюдателния пункт, ориентиран към небесния меридиан, най-близко до ума е да се предположи, че именно Плеядите са били главния обект за наблюдение от там.

В началото на I хил. пр. н. е. Плеядите се появявали над хоризонта на "Софрата" в началото на май след дълъг период на невидимост. Тогава наблюдателят, застанал върху пирамидалния олтар, можел да ги види за кратко близо до източния хоризонт, където бледите звездици скоро били заличавани от светлината на приближаващото Слънце.

Появата на едно светило малко преди Слънцето се нарича “хелиакален изгрев”. Хелиос било името на древногръцкия бог Слънце. Изразът "хелиакален изгрев" подсказва, че небесното тяло изгрява във време близко до изгрева на Слънцето  При липсата на календар, който да раздели годината на месеци и дни, Плеядите били добро средство за ориентация. Можели да подскажат на земеделците кога да се подготвят за жътва, а скотовъдците по това време трябвало да поведат стадата към планинските пасища. За странстващите пътници хелиакалният изгрев на Плеядите вероятно бил знак, че могат вече да пресичат прохода без страх от лошо време.

В следващите месеци Плеядите избързвали все повече пред Слънцето, т. е. изгрявали все по-рано и по-рано в тъмнината на нощта. Наблюдателят от леглото можел да ги види над очите си за кратко преди небето да започне да се прояснява от Аврора едва към 10 август. С всяка следваща нощ малката група звезди се задържала все по-дълго на небосвода и удължавала с броени минути пътя си към западния хоризонт.

Различните съоръжения на нашата скална тераса фиксират по безспорен начин няколко дати, които, отнесени към Юлианския календар, отговарят на 2 октомври, 14 октомври, 20 октомври и 21 декември. Единствено на датата 20 октомври в периода 1000 - 850 г. пр. н. е. Плеядите пресичат небесния меридиан около полунощ.

Конвертирането на датите и часовете от денонощието спрямо действащия днес календар са направени с Julian Date Convertor.

На "Софрата" датата 20 октомври е отбелязана от дълъг жлеб, който ограничава от юг “залата” и пирамидалния олтар. Неговото направление към източния хоризонт съответства на една точка, която се намира в ъгъла между два хълма. Там на 20 октомври може да се види появата на Слънцето отначало като малка светеща точка точно в самия ъгъл. След това Слънцето започва да пълзи по склона на единия от хълмовете, следвайки извивката му в продължение на 20 мин. Вероятно през месец февруари би могло да се наблюдава същото явление, когато Слънцето се завръща от точката на зимното слънцестоение към лятното слънцестоене, но снеговалежите и предпролетните наводнения биха затруднили неимоверно наблюденията.

Прецизна информация за орбитата на Плеядите по минути, часове, дни и години (нарича се ефемериди, което на гръцки означава дневник и календар) за интересуващия ни период от началото на I хил. пр. н. е. беше получена от специализираната компютърна програма MyStars! 2.7, отчитаща промените в скоростта на въртене на  Земята и изменения на наклона на земната ос, т. нар. прецесия.

Единственият начин да се запознае човек със звездите е да ги наблюдава дълго - нощ след нощ. Накрая неизброимите светли точици започват като че ли да се обединяват с по-ярките звезди и очите или мозъкът, който ги командва, отделя съвкупности от бляскави едри зрънца. Ето как най-ярките звезди били обединени в лесно запомнящи се картинки. Това групиране в някои части на небето е толкова очевидно, че древните хора, създатели на различни култури по Земята, с незначителни вариации използвали познатите и на нас днес съзвездия, макар и с други имена. Така звездната група, която модерният човек оприличава на Голяма мечка, за някои народи представлявала Черпак, а за други – Рало.

Най-ранното открито до днес изображение на звездни групи се намира сред забележителните пещерни рисунки от Ласкò (Южна Франция), отнасящи се по време към края на старокаменната епоха. Едно от вътрешните пространства на пещерата е наречено условно "Зала на Биковете". Тук над главата на бика (бизонта) са разположени 6 точки в конфигурацията на най-добре видимите звезди от мъглявината Плеяди. Тяхното разположение спрямо животното отговаря на схемата на звездното небе в сектора близо до съзвездието Телец. В окото на животното изследователите на рисунките виждат най-ярката звезда на съзвездието, наричана Алдебаран, а в многобройните точки по лицето намерили място звездите на мъглявината Хиади. По-надолу и вляво е мястото на впечатляващите с яркостта си звезди от пояса на Орион. Само, че тук има една звезда в повече?! Разположението на трите фигури съответства на позициите на съзвездията, в момента, когато се намират в горна кулминация, т. е. когато пресичат меридиана над пещерата. А това се случвало в нощите около есенното равноденствие. Според изследователя Michael A. Rappenglück рисунката показва Плеядите около15300 пр. н. е. или 17300 години преди да се родим ние с теб, читателю. По онова време те били много близо (2.8°) до точката на есенното равноденствие, което ги превръщало в отлично средство за отчитане на началото на големите дъждове и студове.

Но да се върнем на светилището върху скалната тераса на "Софрата". Върху малка площадка

Илюстрацията е заимствана от
фотогалерията на http://starsevolution.dir.bg

над източния бордюр до леглото са вдълбани седем пръстовидни ямички, разделени в две редици. Със закъснение от 14 хилядолетия и половина спрямо рисунките от пещерата Ласко в противоположния край на Европа, един мъдрец и поклонник на звездите е изрязал сферични вдлъбнатини с размера на отпечатък от палец. Тяхната кофигурация и разположението им спрямо посоките на света отговарят на разположението на зведите от Плеядите, когато се намират в най-високата точка от орбитата си (или близо до нея). Мъдрецът е използвал каменното легло за наблюденията си, което означава, че е търсел да види Плеядите не в кой да е момент от орбитата им, а точно когато са над главата му, т. е. когато пресичат меридиана над "Софрата". Това явление има смисъл, ако може да бъде фиксирано във времето. У древните траки до разпространението на елинистическата култура основните ориентири в денонощието били свързани единствено с движението на Слънцето: изгрев, пладне и залез. Позицията на всяка звезда или планета, които представлявали някакъв интерес за наблюдателя, били определяне все съобразно позицията им спрямо Слънцето: когато изгрявали малко преди Слънцето, те имали хелиакален изгрев; когато залязвали в сумрака на настъпващата нощ, те имали хелиакален залез. Вероятно се досещаш, че определението “хелиакален” идва от древногръцкия превод за Слънце – Хелиос.

В случай, че облаци скрият изгряващото Слънце за поредица от много дни, което през октомври не е рядко явление, наблюдателят трябвало да има резервна възможност да определи настъпването на дъждовния период, който правел пресичането на прохода опасно начинание. Много често сутрин ранни мъгли или временна облачност съпътствали хубавите слънчеви есенни дни. Тогава било невъзможно да се види точното място, където се очаквала появата на първата мъничка, колкото просено зърно, светеща точка на слънчевия диск. Нейното преместване ден след ден върху линията между небето и планинските хълмове може да служи за много точен вечен календар. Линията на хоризонта с нейните чупки и видими детайли от сравнително близките хълмове, като отличаващи се върхове на дървета, са безпогрешни показатели за ежедневното преместване на изгряващото Слънце. И ако не съществуваше ранната утринна мараня, мъгли и облаци, само ежедневното преместване на мъничката светеща слънчева точица по маркерите на хоризонта би била способна да осигури пълноценен годишен календар на зоната

Изглежда заради несигурните слънчеви утрини наблюденията към Плеядите в полунощ били наложителни. В студените есенни нощи небето обикновено е чисто – без облаци. В кристално чистата без изпарения и прах атмосфера по това време се виждат добре с невъоръжено око дори звездите с по-малка яркост. Но без хоризонта върху небето липсват опорни точки, за да се определи мястото на едно или друго небесно тяло.

Всъщност при липсата на точни измервателни уреди можем да говорим за точност в рамките на няколко денонощия около 20 октомври. Наблюдателят от леглото не е имал уреди, за да фиксира точно момента, когато Плеядите пресичали небесния меридиан. В най-добрия случай е регистрирал явлението с приблизителност от около 1 час. Той не е разполагал също с точен часовник, за да отмери настъпването на полунощ, т. е. средата на времето между момента “пладне” на два последователни слънчеви дни. Древните вавилонски астрономи използвали израза "средната част на нощта", за да отбележат времето на наблюденията извършени около полунощ.

Може да е използвал примитевен воден часовник, който е сред най-старите средства за измерване на времето. Не далеко от леглото в склона на най-високия сектор от терасата са изсечени каскадовидно две триъгълни вани. В общия им бряг е врязано много тънъко каналче, през което водата незабележимо се процежда в по-ниската ваничка. Само ако върху по-горната повърхност на водата се оставят сухи стръкове трева, може да се забележи подмолното течение. Триъгълните вани на вдълбания в скалата воден часовник, които отмерват приблизително половин денонощие, имат редица недостатъци: при вятър и силно Слънце през деня една част от водата ще се е изпарявала по-бързо от обикновено, при което интервалът от 12 часа вероятно е намалявал с около 30 мин. до час. Освен това структурата на водния часовник не дава възможност да се определи съвсем точно момента, когато прехвърлянето на водата от горната вана към по-ниско разположената приключва.

Частично запазен египетски текст от XVI в. пр. н. е. се споменава нов модел воден часовник, който се свързва с лунните фази. За съжаление текстът е фрагментиран и връзката части от денонощието, определяни от клепсидрите, и лунните фази не е ясна. Текстове от съвременните им вавилонски клинописни таблички (No 14 от серията Enuma Anu Enlil) подсказват едно решение на загатката. Според тях вавилонските наблюдатели отчитали времето на настъпването на лунните затъмнения и тяхната продължителност спрямо изгрева или залеза на Слънцето в съответния ден. Специалистите смятат, че единственият начин да се измерят тези интервали от време е чрез клепсидри.

Съществуват редица схеми, които отбелязват сезонните промени в продължителността на деня и нощта от времето на старовавилонския период (първата половина от II хил. пр. н. е.) до късно вавилонско време (до 750 г. пр. н. е.)

По тези причини на наблюденията от леглото можем да гледаме като на помощна информация, която подсказвала наближаването на важна дата. Тя била от значение в случай, че наблюденията по хоризонта на изгревите и залезите са ограничени от метеорологичните условия.
Справочна литература:

Dreyer, John L.E. 1953. A History of Astronomy from Thales to Kepler. New York: Dover Publications, Inc. (Facs. reprint of: History of the Planetary Systems from Thales to Kepler. Cambridge: Cambridge University Press, 1905).
McLeod, Alexus. Astronomy in the Ancient World: Early and Modern Views on Celestial Events. Springer International Publishing Switzerland, 2016
Хезиод. Теогония, Дела и дни. Омирови химни. Превод от старогръцки Станка Недялкова, 1988

Времето на Безсмъртните

Павлина Петрова

Когато сред хаоса от многобройни свръхсили, управляващи Космоса, се отделили Великата богиня-майка (богиня на Земята и Планината) и нейният Син-Слънце / Огън (богът на Небето), тяхната власт се разпростряла над земи и морета, над планини, скали и светилища. Rелигиозните тайнства били привилегия само на тесен кръг от тракийската аристокрация. Нейната култовата практика се отличавала от ритуалите на  народната религия. Само кастата на избраните можела да постигне безсмъртие. Посветените изпълнявали свещени ритуали – мистерии, скрити от очите на простосмъртните, в планински светилища, чийто достъп бил затруднен от дива растителност.

Тракийското светилище при с. Веселиново било превъзходно място за срещи на една затворена общност, чиито членове не желаят да допуснат зрители. Околната среда с нейните водни ресурси и карстови форми, с гъстата непристъпна плетеница от бодливи храсти и с безшумното присъствие на дивите животни подхождала за място, където царят-жрец и войните-аристократи да се срещат с богове.

Чрез тайните ритуали Посветените търсели духовно и физическо съвършенство с цел да постигнат обезсмъртяване. Осигурявайки си по този начин място във вечно повтарящия се космически кръг: раждане – смърт, те се виждали като посредници на хората пред боговете. Ежедневието на хората и природните явления протичали в кръг, който се повтарял без начало и без край. Изглеждало напълно естествено човешкият живот да подлежи също на повторяемост, както денят и нощта, макар привилегията да се отнасяла само за царя-жрец и неговите съмишленици. Стъпките на техните духове отеквали в залите за молитва, като тази на светилището от "Софрата". Каменоделци издълбали в скалата форми, наподобяващи отпечатъци на техните стъпки. Характерно за отпечатъците е, че размерите им варират в широки граници и никога не са по двойки. Древните траки вярвали, че мъртвите прадеди обитават една свещена земя при студените северни ветрове на митичните Хипербореи. Техните каменните стъпки следват направлението север-юг.

Границите и броят на обитателите на тракийските племена били непостоянни. Краят на бронзовата епоха и цялата желязна епоха били изпълнени с кратки, но многобройни сражения. Не всички битки били епични, като тези от Троянската война, в която участвали тракийски наемници на страната на троянците. Тук става въпрос преди всичко за грабителски междусъседски нападения за отвличане на добитък, земеделска реколта, жени, предмети на лукса, за отмъщение, за разширяване на граници.
В резултат на войните често се променял в състава на съюзите между отделните племена. Това била една от причините за липсата на държавна бюрокрация, която да поддържа система от данни и съответна хронология на събитията. Не съществувало понятие сходни на едиколкоси години преди или след Христа, защото не съществувала още дори идеята за координатна точка във времето. Опитай се да си представиш как би се справил с реда на важни за теб събития без познатия ти календар. Можеш да кажеш: “Роден съм преди двадесет лета”, но не преди 20 години, защото годината с начална и крайна дата още я няма в ежедневието. Ако живееш в онова време, не можеш да кажеш: “Дъщеря ми се роди 340 години след Троянската война”, защото липсват анали. Налага ти се тогава да използваш едно близко и добре познато за събеседника ти събитие. Например, това се случи две лета след Големия пожар или в годината, когато умря Лечителя, или по времето на царуването на Етбеос (не знам дали е съществувал такъв цар, но името е автентично тракийско). Можеш да бъдеш изобретателен в намирането на опорна точка във времето, защото няма правила, няма готови формули. Как и къде във времето ще поставиш едно събитие зависи само от твоя избор.

В този микрокосмос явленията протичат линейно само за кратко – между впечатляващи събития от войни и бедствия. Но действителното свещено време протича в кръг, където всичко се повтаря: ден – нощ, раждане – смърт, оран – посев – жътва, пролет – лято – есен – зима ... Ако си човек, чиито потребности надхвърлят елементарните нужди за преживяване (ядене, спане, забавления), сигурно ограниченията на кръговото време не те задоволяват. Сигурно ще поискаш да видиш какво има отвъд хоризонта и от другата страна на планинския проход. И тогава ще потърсиш начин да напуснеш кръговото време. Ще ти помогнат търговците, които пресичат планината, за да пренасят стоки между земите на северните тракийски племена и моретата на Гърция. Пътят до знанието не е нито кратък, нито лесен. Но не ти липсват възможности. Достатъчно е да следваш Ришкия проход, после да подхванеш реките. Там, където реките се срещат с морето, ще намериш големи търговски центрове и кораби, които ще те отведат накъдето поискаш по широкия свят.

По този път търговци прекарвали за продан тракийски коне, прочути в цяла Гърция. Ниско върху източната стена на пирамидалния олтар на нашето светилище има изсечена в плитък релеф една конска глава. Нейното присъствие тук е оправдано само, ако конят е свещеното животно за храма. А това от своя страна означава, че стопанският живот на обитателите от зоната е тясно свързан с това животно. Една от възможностите е обитателите на близката крепост да преживяват като конници наемани от близките племена и царства по време на война. Много вероятна е също местното население да има за поминък търговията с коне.

През бронзовата и желязната епоха Средиземно море било кръстосвано от търговски кораби. Пристанищните градове представлявали центрова на изкуствата и на знанията. Освен стока корабите превозвали любознателни пътници. Така пътували легендарният Залмоксис, бащата на теоремата за свещения триъгълник Питагор, бащата на модерната астрономия Талес, бащата на картографията Анаксимандър, бащата на историята Херодот и още много от хората, които създали първото стъпало на съвременните знания. Културният обмен бил толкова интензивен, че през втората половина на I хил. пр. н. е. се формирал един общ междудържавен кръг, който обхваща Балканския полуостров, Мала Азия, Северна Африка, Апенинския полуостров и Иберия - днес известен като Елинистическа култура. По това време Гърция била фокуса, който приобщавал интелектуалния елит. Този културен кръг имал за модел една по-ранна културна общност - Микенската. Тя се оформила около едно хилядолетие по-рано. Разпростряла се на почти същата територия, като Елинската и способствала разпространението на знания и умения в това число и в Тракия.

Хоризонтът се наклони надолу и показа Слънцето

Хората трябва да са гледали към небето от незапомнени времена. Човекът винаги е проявявал любознателност и интелигентност. Преди да се появят съвременните средства за забавление хората разполагали със свободни вечери и с много неоползотворена умствена енергия, която посвещавали на звездите. Нещо, което ние вече не правим. Мегалитните съоръжения, китайските кости за предсказания, вавилонските глинени таблички, египетските ръкописи, релефите на маите и още, и още ... – доказват проявата на голям интерес на древните ни предшественици към небесните тела и явления.

Така, че ако искаме да разберем предназначението на системата от канали, жлебове, ямички и олтари, които покриват повърхността на скалната тераса, позната на много българи с названието "Софрата" (край с. Веселиново, Шуменско), ще е най-добре да се пренесем, макар само чрез въображението си, с почти 3 хилядолетия назад. Като начало трябва да се запознаем с различните явления, които древният наблюдател е можел да види на небето и които ние днес все още можем да наблюдаваме.

Преди това трябва да оставим в настоящето всичките си знания и готови формули, назубрени в училище, за да не ни пречат. Нека да се доберем до някои от тези знания сами, по подобие на далечните обитатели на Земята. Читателю, използвай въображението си, за да си припомниш нощното небе и един хоризонт, зад който се появяват хиляди малки звезди, единственото голямо Слънце - богът на боговете за всички народи и времена, както и многоликата Луна. В следващите редове ще се постарая да ти покажа Космоса и нишките, които го свързват със залата и олтарите на "Софрата" така, както смятам, че ги е възприемал древният звездоброец.

Да прекараш нощта, гледайки към ясното небе, означава да опознаеш естеството на Космоса. Първо си представи едно открито място, което ти дава възможност да обхванеш с поглед целия хоризонт. Забележи, че небето наподобява горната половина на една полусфера. Изглежда направено от твърда материя, а по нея са закачени звездите. Долната половина се намира под Земята и е невидима. Усещаш го, защото на източното небе една след друга или на групи се появяват ярки звезди, които много бавно се изкачват нагоре, докато в противоположната посока други звезди потъват надолу под хоризонта, някъде далеко под теб. Ако живееш по време на едно от далечните хилядолетия, ти няма как да знаеш, че Земята е кръгла и се върти. Дори и днес в ежедневието ние се придържаме към очевидното и казваме: “Слънцето се появи иззад хоризонта”. Докато правилният израз е: “Хоризонтът се наклони надолу и показа Слънцето”, защото Земята е тази, която се движи, и хоризонтът е този, който се завърта на изток, а зад него стават видими хиляди неподвижни малки звезди и едно голямо Велико Слънце. Но ние всеки ден се поддаваме на илюзията, както и човекът от каменната ера и от всички времена след него.

Звездоброецът от светилището най-често посрещал изгревите върху площадката на олтара с форма на пресечена пирамида. Периферията на площадката представлява огледален модел на отсрещния хълм. Всяко място от хоризонта има своето съответствие върху площадката и когато някоя ярка звезда кацвала над върховете на дърветата в утринната дрезгавина преди да се появи Слънцето, звездоброецът отбелязвал върху скалата положението ѝ. Многобройните издълбани ямички върху повърхността на олтара са следи от тези наблюдения. Обърни внимание, че те са съсредоточени в рамките на правоъгълната в план фигура, очертана от широки жлебове, които сочат към съответните хлътвания на планинския релеф. Читателю, когато посетиш светилището, избягвай да стъпваш върху площадката с правоъгълника и знаците, които са вдълбани върху него. Пази маркировките от проведени наблюдения, които времето и хората са пожалили. Нека не са поколенията на нашето столетие, които ще ги унищожат.

Гледайки към големия купол над теб, няма да ти отнеме много време, за да забележиш, че звездите се въртят заедно с небесната сфера и изглеждат закачени здраво за купола ѝ. Скоростта, с която небето се завърта, е приблизително едно денонощие, защото на следващата нощ пак ще видим същите звезди да се появяват на изток, а на сутринта Слънцето пак ще изгрее. Слънцето разделя времето на ден и нощ, т. е. на светлина и тъмнина, и ни дава възможност за първи път да използваме понятието време. Времето се ражда в главите ни, подведени от смяната на тъмнината със светлината. Това е едно от първите абстрактни понятия, което не се поддава на докосване и не съществува в Космоса, а е едно усещане за безкрайна повторяемост. Ние създаваме времето, защото го изисква ритъмът на живота.

В онези далечни хилядолетия времето е завързано за пространството и не съществува без него. Така е защото времето се определя от положението на Слънцето върху небето, т. е. без пространствената позиция на светилото не съществува време. Само ако знаем къде се намира в даден момент Слънцето, можем да дефинираме времето като сутрин, обед, вечер или една “копраля” време след изгрев Слънце. Без часовникът, който да отчита механично и напълно независимо от движението на Земята хода на времето, човекът свързвал събитията на своето ежедневие чрез разположението на Слънцето в пространството. Слънцето разделяло живота на хората на цикли: нощ – ден, нощ – ден, нощ ... повторение без начало и край. Този цикъл бил усложнен и удължен чрез смяната на лунните фази: 4 фази, всяка от които продължава 7 дни и малко отгоре.

Предполагаем лунен календар

В югоизточната част на скалната тераса има един сектор очертан от две страни с прави изсечени линии. Ако се вгледаш добре, ще забележиш овала, ограничена от плитки дъгички (луници). Ерозията на камъка е нарушила ръбовете на деликатните им очертания и е трудно да се определи точният им брой. Конфигурацията на знаците наподобява известни от други места лунни календари. В средата на овалата има по-голяма ямичка с неправилна форма.

Хората преосмислили космическите цикли (на Слънцето, Луната, а също и на звездите), като елементи от ежедневието им. Циклите в земеделието означавали оран – посев – прибиране на реколтата и са подвластни на сезоните, сигнализирани от появата или изчезването на небесните тела.

“Щом се покажат Плеадите, щерки Атласови, почвай

            жътвата; оран захващай, когато пък те ще залязват."

(Звездите на съзвездието Плеади могат да се наблюдава през месеците от май до ноември. През останалото време те се намират близо до Слънцето, върху дневното небе и затова остават невидими.)

            "Те четиридесет нощи и дни са от хората скрити,

            после отново, когато годината свърши кръга си,

            пак се явяват — тогава за първи път сърпа точи си.

            Този закон на полята да спазва и който живее

            близо до морския бряг, а и който в гористи клисури

            тучни земи обитава, далеч от морето пенливо.

...

Колчем със слънцестоенето Зевс шестдесет мразовити

            дни изтъркули, тогава звездата Арктур изоставя

точно във този момент Океанските струи свещени,

първа изгрява и блясва, когато се спусне тъмата.

            ... започва се новата пролет.

            По-рано почвай резитба, така за лозите добре е."

(Под Океанските струи разбирай митичната река Океан, която обикаляла ръба на плоската Земя там, където започвал небесният похлупак. Звездата Арктур е от съзвездието Воловар.)

Текст от поемата Дела и дни на Хезиод – древногръцки писател, написана през VIII - VII в. пр. н. е.

Подобен цикъл имало в животновъдството. Той бил определен от време за отглеждане на новородените, сезон за отглеждането на вече възрастните животни във високопланинските пасища и време за прибирането им в селищата.

Разглеждано от пирамидалния олтар, времето започва и се завръща към две специални дати: 2 октомври (плюс-минус един ден) и около 10 март. На тези дати Слънцето изгрява в една седловина на хоризонта. Точката на този изгрев разделя по средата хоризонта между точките на лятното и зимното слънцестоене. 

Хоризонтът на изгревите,
наблюдаван от пирамидалния олтар

Седловината е толкова точно разположена между двете крайни позиции на Слънцето, че според мен си струва някой ден да се провери дали на това място релефът не е изкуствено пресечен. Средният жлеб от правоъгълната фигура на олтара е насочен към тази седловина и разделя на две равни части правоъгълника. Всички означения по площадката и слънчевата страна на олтара са следи от работата на поколения звездобройци. Човече, пази ги! Не се разхождай върху площадката! 

Софрата на Вълчан

Легендата

Според легендата преди три столетия Вълчан войвода и неговата чета почивали и се хранели на единствената голяма скална тераса, известна като "Софрата”,  във Веселиновския проход. Тук той причаквал и нападал, минаващата по пътя в ниското, добре охранявана хазна със заплати за служители на Османската империя. А някъде в околността криел ограбеното злато. Повече за произхода на името на скалната тераса може да се прочете в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

По време на археологическите проучвания на скалното светилище на това място не бяха открити следи, които могат да се свържат с някой момент от легендата. Безспорно проходът е използван от незапомнени времена, като най-удобния път между севера и юга, защото тук планината е сравнително ниска. Много важно е също, че пътят на юг отвежда към завоя на река Марица и от там чрез нея – директно към южните морета, където по времето на т. нар. Микенска Тракия (края на II - и началото на I хил. пр. н. е.) живели траки. В древността маршрутът бил идеален за търговски и военни начинания. Като се има предвид стратегическата позиция на скалата със Софрата, почти сигурно е, че от най-далечни времена, т. е. още от времето на металните епохи, на това място са се спотайвали всякакъв тип нападатели, в това число и хайдути. Мястото е подходящо за устройване на подобни клопки. Акустиката в тази отсечка на прохода позволява да се чуе от далеко шума на приближаващите се каруци, тропота на коне, както дори и тихите разговори между пътниците.

Олтарът

През първите векова на I хил. пр. н. е., по време на т. нар.желязна епоха, скалната тераса била превърната в голямо открито светилищ. В центъра ѝ се намира висок олтар. Върху горната му повърхност е моделирана полукръгла площадка с врязан правоъгълен жертвеник, чиито канали били използвани за извършване на възлияния. До каналите в най-високата точка на полукръга при разкопки беше открито голямо количество пепел. Това е естественото място за изгаряне на жертвена храна, дарове и ароматични треви. Подробности за устройството на залата, олтарите и другите съоръжения в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

Почти всички религии изискват от вярващите да извършват действия за пречистване и да поднасят дарове на храма и на боговете по различни поводи: за здраве, за опрощение, за обещание. Особен вид дар е жертвоприношението. Първоначално била пренасяна човешка жертва. Някои данни на археологията от най-ранната ни история дават основание да се предполага, че през неолита е съществувала доброволната саможертва. Най-възрастният в рода принасял себе си в жертва, след което приготвената от неговото тяло жертвена храна била изяждана. Било своеобразен начин да се осигури родът в особено неблагоприятни сезони и да се спасят по-младите от смърт. За някои учени това е само вид канибализъм. Има предположения за доброволна саможертва на съпруги, решили да последват владетеля в отвъдното. Безспорно е, при всички случаи, че е съществувало принасяне на човешка жертва - добровола или принудителна. През металните епохи, пък и по време на ранното средновековие, траките (I хил. пр. н. е.) и езичниците българи (VIII – X век) поднасяли на боговете пленените неприятели. Постепенно животни, най-вече конят, заместили човешкото жертвоприношение.

Не само в района на светилището, но и в близкото селище от това време, не бяха открити животински кости. За този период от нашата история се знае, че съществували общности, които се въздържали от месна храна и вино, защото това било предписание на религиозната им доктрина.

Конят

В подножието на пирамидата, върху източното ѝ лице, което е обърнато към изгрева, е запазен плитък релеф на конска глава, защото свещеното животно за това светилище бил конят. Смята се, че изборът на свещено животно зависи от стопанската дейност в зоната. Релефът на конска глава в подножието на пирамидалния олтар показва, че животното заемало важно място в поминъка на жителите от съседното селище-крепост.

За символиката на конската глава, за нейната роля в модела на тристепенния Космос в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

 

Олтар с форма на софра

В съседство на пирамидалния олтар, в най-високата част от скалната тераса е обособен чрез дълбоки жлебове овален сектор, който наподобява софра. Върху него са вдълбани многобройни дупки с неправилна сферична форма и с различни размери. В историята за софратата на Вълчан войвода по-големите вдлъбнатини са използвани от хайдутите, за да поставят там паниците си.

На този сектор се намира най-високата точка от скалата. Поставените в дупките жалони, очертават направления, които съвпадат с ориентацията на важни канали от останалите сектори на светилището. Овалната плоча наподобяваща софра представлява един вид център за прехвърляне или за съпоставяне на направления от различните сектори на светилището.  Не е изключено именно тя, поради специфичната си форма, да е дала името Софра на скалната тераса.Вероятно далечният спомен за жертвени олтари, които са в същото време жертвени трапези или маси се трансформирал в идеята за познат предмет или разбираема дума "софра", още повече, че двата сектора от скалната тераса имат заоблена форма. Този стар “спомен”, преминал през поколенията, осъвременил се и трябва да се е слял с приключенията на Вълчан войвода.

Върху този блок се намират изключително изобретателни съоръжения за определяне на крайните позиции на Слънцето по отношение на местния хоризонт. Тук неговото начертание е с големи разлики във височините. Повече за тях в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

Храмът на Изгряващото Слънце и на Умиращата Луна

Павлина Петрова

Археологическите изследвания понякога ни поднасят изненанди, които не сме готови да посрещнем и да разберем. Дори самият изследовател, който разкрива паметника пласт след пласт, се страхува да признае чудото, за да не сбърка, за да не подведе колегите си и читателите, за да не компрометира паметника и неговите създатели. Едва ли някой си мисли, че познанието започва от Платон, Питагор и Архимед. Но също така сигурно е, че имаме само бледа представа за това как древните астрономи и строители преди тях са стигнали до такива необикновени творения като многогодишните календарни цикли, многоетажните храмове зиккурати, зашеметяващите пирамиди и гигантските статуи. Често сме по-склонни да виждаме в тях извънземна намеса, отколкото да си дадеме сметка какво може се да постигне с ум, воля и въображение. Всеки от нас приема теоретически, че далечните ни предшественици - толкова далечни, че дори не можем да ги наречем прадеди - трябва да са били умни и изобретателни хора. Само така без чужда помощ са съумели да излязат от пещерите, да създат Великите цивилизации и да отворят път за нас - съвремените “реминисценции” на хомо сапиенс сапиенс. Когато обаче трябва да говорим за конкретни постижения, е много трудно да повярваме. Усещането е за сън с отворени очи, провокиран от професията на археолога, чиято същност е да търси чудеса.

Мястото е планината на юг от с. Веселиново, Шуменско.

теми: археология, археоастрономия, тракийски светилища, тракийско светилище, тракийски скални светилища, тракийско скално светилище, траки

Тракийско селище

Беше непоносимо горещ летен ден на 1994 година. Докато катерехме стръмния склон към крепостта, беше уморително, но сенчесто и приятно. Укрепеното селище се намираше на самия ръб на платото. От тук склонът изглеждаше почти отвесен. Гледката беше прекрасна, а за обитателите на селище е била преди всичко въпрос на сигурност. Достъпната част от платото беше оградена с грамада от необработени камъни. Те образуваха вал. Само от юг имаше проход. Някога от тук са минавали каруци, защото дори по скалата са се врязали коловози. Цялата околност приличаше на минно поле от безбройните иманярски изкопи. Малките парчета от съдове бележеха един дълъг живот на селището от ранножелязната епоха до ранна Византия (от края на второто хилядолетие пр. Хр. до 6 - 7 век).

Скално светилище

Починахме си и продължихме. Беше все така горещо. Сега се движехме по югоизточния полегат склон на платото. Водачът ми вървеше напред, за да разсича гъстата бодлива преграда от храсти, ластари на къпини и висока над човешки бой коприва. Тук всичко имаше гигантски рамери. Дори тревата беше по-висока от мен. Имах усещането, че изпаренията ще ме удавят. После го видях. След дългото лутане това беше първото открито пространство. И там, на фона на умореното отиващо си Слънце, се намираше той - Храмът на пролетните и есенните равноденствия, на изгряващото Слънце и на умиращата Луна.  Това е името, което му дадох по-късно, след като беше почистен от насипите, от поникналите храсти, от лишеите; след като прекарах много месеци върху скалата, отброявайки изгреви и залези на Слънцето, Луната и звездите; когато се надявах, че съм разбрала предназначението му.

Живеех непосредствено до скалната тераса от средата на м. юни до средата на м. октомври в периода 1994 – 1999 г. Не бях сама. Сутрин откривах нови и нови тунели, прокарани през шубраците. Нощем до скалата абсолютно безшумно идваха глигани, чакали, диви котки и иманяри. Всички искаха да разберат какво правя. Животните от любопитство, а иманярите смятаха, че търся съкровища. Живеехме в някаква наша си хармония. През последната година обаче иманярите изгубиха търпение и се опитаха да разбият един от олтарите, върху който посрещах Слънцето, както са го посрещали и мъдреците създали храма преди около 3 хил. години.

Археоастрономия - пирамидален олтар

За устройването на храма са използвали обширна скална тераса, разположена в горната част на висок хребет. Големият масив е разделен на три блока чрез дълбоки праволинейни разрези, а между тях е изсечена обширна зала с високи стени, но без покрив. Единият от масивите наподобява пресечена четиристенна пирамида и е най-важната част от храма. Върху горната му площадка чрез жлебове е очертан правоъгълник, разделен точно наполовина. Той има неравна повърхност, така че профилът му е огледално копие на насрещния хоризонт.

Пред него, по ръба на площадката, в малки ямички били втъквани тънки дълги пръчки (гномони), които при изгрев Слънце хвърляли сянка върху правоъгълната фигура. В зависимост от това, на коя точка от хоризонта се намирало то, сенките пресичали правоъгълника под някакъв ъгъл или минавали точно по осите на късите му жлебове. Устройството приличало на слънчев часовник, който отброявал не часове, а дати, защото всеки ден първите сенки на стрелките, предизвикани от изгряващото Слънце, пресичали различни точки от фигурата. Тази система работела само в продължение на 20 дни след есенното равноденствие (23 септември – 12 октомври) и 20 дни преди пролетното равноденствие (1 – 21 март). През останалото време от годината сутрин пирамидалният олтар бил засенчван от фланкиращите го по-високи блокове. За посрещане на Слънцето по време на зимното слънцестоене бил използвани други олтари, а лятното слънцестоене и шестте месеца между пролетното и есенното равноденствие били изцяло пренебрегнати. Периодът от пролетта до есента и неговите календарни подразделения са от значение преди всичко за земеделците. Очевидно е, че календарната практика на този храм имала съвсем друго предназначение.

Археоастрономия - Зала на равноденствията

Фронталната стена на пресечената пирамида е разделена на три високи и тесни стъпала. Върху най-долното може да се види плитък релеф на конска глава с поизронена повърхност. От тук започва дългата амфитеатрална зала. Нейната сцена бил хоризонтът, където изгрявало Слънцето. Подът й е разделен на десет еднакво широки напречни ленти. Сутрин светлината докосвала първо площадката върху олтара. След минута се плъзвала по стъпалата му. Още две минути и осветявала конската глава, преди да продължи по каскадните профилирани ленти на залата. Така всяко стъпало от пирамидата, всяка следваща по-ниско разположена лента от залата отмервали интервал от време. В дните на равноденствие, когато денят бил равен на нощта; когато продължителността на деня била точно половин денонощие, тези интервали представлявали еталонна едница за време. Вечерния полумрак тук обаче е много продължителен, защото високият и близък хоризонт закрива Слънцето почти два часа преди да е достигнало равнината на светилището. За това по време на равноденствие слънчевите лъчи огрявали храма, в продължение на 10 часа и 30 минути, а не 12 часа. За около половин час по пладне светлината и сянката се “суетяли” върху пирамидалния олтар. Останалото време от деня бивало отмервано от скъсяващата се сутрин и удължаващата се след пладне сянка върху пода на залата. Сянката преминавала от лента на лента и сякаш ги отброявала. С това си устройство залата и пирамидата приличат на най-стария вид слънчеви часовници от древен Египет, които се появили около средата на IV-тотo хилядолетие пр. Хр.

Подобно на правоъгълната фигура със стрелките от пирамидалния олтар залата също била “действаща” само в дните около равноденствието. През всички други месеци страничните й стени повече или по-малко я закривали за светлината. Дните на равноденствията от астрономическа гледна точка са събития особено ценени от древнокитайските астрономи. Най-старата оцеляла хроника на слънчевите затъмнения се нарича “Пролетни и есенни хроники” (722-481 г. пр. Хр., Китай). Там са цитирани 36 слънчеви затъмнения с висока точност на данните. За сега тя е хрониката с най-голям брой описани слънчеви затъмнения. Подходящо обяснение за интереса към равноденствията намираме у Птолемей. Той изследвал движението на Слънцето от точката на пролетното равноденствие до средата на времето на затъмнението в неговото средно придвижване, за да установи закономерности в годишното му завръщане към една и съща точка. В хрониката и в книгата на Птолемей прецизирането на календара е в пряка връзка с данни от слънчевите затъмнения и с равноденствията. Птолемей през II век достигнал до този резултат, като използвал информацията на поколения свои предшественици от Египет, Месопотамия и Гърция. “Пролетни и есенни хроники” следвала записи от времето на династията Дзу (около 1050-720 г. пр. Хр.), а вероятно и още по ранните записи от края на III хил. пр. Хр. на династията Шу Чинг. Тук не става въпрос за приемственост в знанията между китайските, гръцките астрономи и тези от скалното светилище, а за извеждане на едни и същи закономерности на базата на изключително богата статистика.

Тракийско скално светилище - древни съоръжения за наблюдения на небето

Скалата е запазила формите на още олтари, басейнчета, каменни легла и трон-ложе, на геометрични фигури в необичайни комбинации. Изсечени стъпки с различни размери и сега създават усещането, че някой наскоро е минал от там. Всички стъпки следват общо направление - те пресичат залата от юг на север. За древните траки северните земи били свещена зона - митичната земя на хипербореите, където отивали мъртвите владетели, героите. Нищо в този храм не е случайно. Всяка фигура е загладена внимателно, така че рядко могат да се видят следите от секач. Ако човек полегне, ще усети, че леглото от твърда скала е изключително удобно, защото шията и главата попадат върху подходящо оформени плоскости. Нивата им се степенуват във височина и тялото се чувства комфортно. Подобни каменни легла могат да се видят почти навсякъде, където у нас има скални храмовеСмята се, че там били оставяни мъртвите преди погребението и/или били използвани от жреците за медитация. Усещането за този, който е в леглото през нощта, е невероятно. Погледът, загубил контакт с околността, потъва между звездите. В планината те са много ярки и стават толкова близки, като че ли човек попада в открития Космос. Безспорно мястото е подходящо за медитация. Известно е, че били използвани някои халюцигенни растения, в резултат на което жрецът изпадал в транс и “осъществявал контакт” с богове и обожествени герои. Много възможно е каменните легла на този храм да са използвани с такава цел. Прави впечатление, че от там пред погледа минава бавно най-ниският пояс на незалязващи звезди. Тях египтяните наричали “вечни” и “неразрушими”. Може би точно тях търсели жреците-звездобройци, които проектирали двете легла, разположени в противоположни сектори на храма. Незалязващите звезди помагали на пътниците да се ориентират за времето през нощта и най-вече да намерят вярната посока, когато отивали в далечни земи. А знанието за закономерностите в тяхното движение очевидно получавали от жреците.

Археоастрономия - наблюдения върху изгревите и фазите на Луната

В близост до едно от леглата е изваян трон или ложе. Тук човек може да еднакво удобно да седи или полулегнал да прекара часове, наблюдавайки най-високия и много близък югоизточен хоризонт - хълма Казанлъка. Тук изгрява Слънцето в дните на зимното слънцестояне. Докато достигне хребета и се покажат първите му лъчи преваля 9 часа. Тук Луната достига екстремните си позиции, които се редуват в 19 годишен цикъл. Вероятно за това до трона е врязана дъга от луници, които отбелязват фазите на нарастване, пълнолуние, фазите на изчезващата Луна (сн. 6). Те са съпоставени с основните астономически направления на Слънцето.

Голямата част от олтарите и устройствата на храма са обърнати към хоризонта на изгревите. Неговият североизточен дял, където изгрява Слънцето през летния сезон е по-нисък. Там небесните тела тънат в дебелия приземен слой на запрашената и пълна с изпарения атмосфера. Често дори Луната не може да я пробие. Но в останалата част от хоризонта всяко дърво може да служи като ориентир за началото или края от пътя на различните небесни тела. Особено важно било да се отбелязва позицията на Луната. Когато тя нараства, контактът й с хоризонта на изгревите неможе да се долови. Изгревите на Луната стават видими, когато тя наближи фаза пълнолуние. Съпоставянето им с позициите на другите небесни тела било възможно едва, когато Луната започне да старее. Това означава, че за жреците от храма съпоставянето ѝ с дуги небесни тела било възможно едва когато Луната започне да старее. Ориентацията на всяко съоръжение от храма показва, че основна грижа на наблюдателите били два типа събития: 1) слънчевите изгреви от момента, в който светлината стане достатъчно ярка, за да предизвика сенки, т. е. когато Слънцето се появявало в пълния си блясък; 2) лунните изгреви – когато Луната достигне пълната си фаза и започне да старее. Изтънелият ѝ сърп, който прилича на едва видима дъга последно може да се види, когато изгрява броени минути преди Слънцето да надникне над източния хоризонт. В българския фолклор се казва, че тя отива към “гинеж”, т. е. умира.

Тракийско скално светилище - няколко думи за питагорейците

Рядко палех огън, защото светлината му скриваше звездното небе. Лятно време заспивах на открито. Така се запознах с всички особености на лунните и звездните изгреви и залези, защото всяка част от хоризонта им въздействаше различно в зависимост от това колко висок или нисък, колко близък или далечен е той. Проумях чара на късното есенно небе и метаморфозите на планината. Сменяше се окраската на хълмовете, а с нея и поведението на животните. Нощем започнаха да идват все по-близо до мен и вече дори крадяха от храната ми. Беше времето, когато сутрин разбивах леда, за да наплискам лицето си. Простичката храна от мед, орехи и късни плодове изостри сетивата ми. Усещах всеки нов аромат, чуствах вибрациите на въздуха преди да чуя шума. Слях се със спокойствието на планината.

Разказвам всичко това, защото така трябва да са се чувствали и древните служители на храма. Той вероятно е бил поддържан с не повече от двама-трима жреци. Подобно на други паметници от този вид тук не бяха открити отпадъци от храна и от съдове. Изглежда старите звездобройци са били вегетарианци и са се хранили предимно с продукти, които не изискват термична обработка. Този начин на живот бил характерен първо за кръга на орфиците – поклонниците на Орфей, а след това и за питагорейцте – последователите на Питагор. Било е място за усилена работа: молитви, наблюдения на небето, търсене на закономерности, прогнозиране на сезонни, а вероятно и някои климатични промени в природата. Тук, далече от оживеното шумно селище-крепост е имало най-добри условия да се наблюдават цикличните процеси в животинския свят, за да се оценят подходящите сезони и средства за лов. Тази скална тераса, чиито съоръжения съпоставят позициите на различни небесни тела, е много добре конструиран “инструмент” за създаване и поддържане на календар, който да е полезен за стопанската дейност и лова, за празнично-обрядната система на населението от околността, за създаване на пътеводни маршрути за търговски и военни цели.

теми: археология, археоастрономия, тракийски светилища, тракийско светилище, тракийски скални светилища, тракийско скално светилище, траки

Павлина Петрова