Софрата на Вълчан

Легендата

Според легендата преди три столетия Вълчан войвода и неговата чета почивали и се хранели на единствената голяма скална тераса, известна като "Софрата”,  във Веселиновския проход. Тук той причаквал и нападал, минаващата по пътя в ниското, добре охранявана хазна със заплати за служители на Османската империя. А някъде в околността криел ограбеното злато. Повече за произхода на името на скалната тераса може да се прочете в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

По време на археологическите проучвания на скалното светилище на това място не бяха открити следи, които могат да се свържат с някой момент от легендата. Безспорно проходът е използван от незапомнени времена, като най-удобния път между севера и юга, защото тук планината е сравнително ниска. Много важно е също, че пътят на юг отвежда към завоя на река Марица и от там чрез нея – директно към южните морета, където по времето на т. нар. Микенска Тракия (края на II - и началото на I хил. пр. н. е.) живели траки. В древността маршрутът бил идеален за търговски и военни начинания. Като се има предвид стратегическата позиция на скалата със Софрата, почти сигурно е, че от най-далечни времена, т. е. още от времето на металните епохи, на това място са се спотайвали всякакъв тип нападатели, в това число и хайдути. Мястото е подходящо за устройване на подобни клопки. Акустиката в тази отсечка на прохода позволява да се чуе от далеко шума на приближаващите се каруци, тропота на коне, както дори и тихите разговори между пътниците.

Олтарът

През първите векова на I хил. пр. н. е., по време на т. нар.желязна епоха, скалната тераса била превърната в голямо открито светилищ. В центъра ѝ се намира висок олтар. Върху горната му повърхност е моделирана полукръгла площадка с врязан правоъгълен жертвеник, чиито канали били използвани за извършване на възлияния. До каналите в най-високата точка на полукръга при разкопки беше открито голямо количество пепел. Това е естественото място за изгаряне на жертвена храна, дарове и ароматични треви. Подробности за устройството на залата, олтарите и другите съоръжения в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

Почти всички религии изискват от вярващите да извършват действия за пречистване и да поднасят дарове на храма и на боговете по различни поводи: за здраве, за опрощение, за обещание. Особен вид дар е жертвоприношението. Първоначално била пренасяна човешка жертва. Някои данни на археологията от най-ранната ни история дават основание да се предполага, че през неолита е съществувала доброволната саможертва. Най-възрастният в рода принасял себе си в жертва, след което приготвената от неговото тяло жертвена храна била изяждана. Било своеобразен начин да се осигури родът в особено неблагоприятни сезони и да се спасят по-младите от смърт. За някои учени това е само вид канибализъм. Има предположения за доброволна саможертва на съпруги, решили да последват владетеля в отвъдното. Безспорно е, при всички случаи, че е съществувало принасяне на човешка жертва - добровола или принудителна. През металните епохи, пък и по време на ранното средновековие, траките (I хил. пр. н. е.) и езичниците българи (VIII – X век) поднасяли на боговете пленените неприятели. Постепенно животни, най-вече конят, заместили човешкото жертвоприношение.

Не само в района на светилището, но и в близкото селище от това време, не бяха открити животински кости. За този период от нашата история се знае, че съществували общности, които се въздържали от месна храна и вино, защото това било предписание на религиозната им доктрина.

Конят

В подножието на пирамидата, върху източното ѝ лице, което е обърнато към изгрева, е запазен плитък релеф на конска глава, защото свещеното животно за това светилище бил конят. Смята се, че изборът на свещено животно зависи от стопанската дейност в зоната. Релефът на конска глава в подножието на пирамидалния олтар показва, че животното заемало важно място в поминъка на жителите от съседното селище-крепост.

За символиката на конската глава, за нейната роля в модела на тристепенния Космос в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

 

Олтар с форма на софра

В съседство на пирамидалния олтар, в най-високата част от скалната тераса е обособен чрез дълбоки жлебове овален сектор, който наподобява софра. Върху него са вдълбани многобройни дупки с неправилна сферична форма и с различни размери. В историята за софратата на Вълчан войвода по-големите вдлъбнатини са използвани от хайдутите, за да поставят там паниците си.

На този сектор се намира най-високата точка от скалата. Поставените в дупките жалони, очертават направления, които съвпадат с ориентацията на важни канали от останалите сектори на светилището. Овалната плоча наподобяваща софра представлява един вид център за прехвърляне или за съпоставяне на направления от различните сектори на светилището.  Не е изключено именно тя, поради специфичната си форма, да е дала името Софра на скалната тераса.Вероятно далечният спомен за жертвени олтари, които са в същото време жертвени трапези или маси се трансформирал в идеята за познат предмет или разбираема дума "софра", още повече, че двата сектора от скалната тераса имат заоблена форма. Този стар “спомен”, преминал през поколенията, осъвременил се и трябва да се е слял с приключенията на Вълчан войвода.

Върху този блок се намират изключително изобретателни съоръжения за определяне на крайните позиции на Слънцето по отношение на местния хоризонт. Тук неговото начертание е с големи разлики във височините. Повече за тях в книгата "Софрата на Вълчан. Богове и тайнства".

Храмът на Изгряващото Слънце и на Умиращата Луна

Павлина Петрова

Археологическите изследвания понякога ни поднасят изненанди, които не сме готови да посрещнем и да разберем. Дори самият изследовател, който разкрива паметника пласт след пласт, се страхува да признае чудото, за да не сбърка, за да не подведе колегите си и читателите, за да не компрометира паметника и неговите създатели. Едва ли някой си мисли, че познанието започва от Платон, Питагор и Архимед. Но също така сигурно е, че имаме само бледа представа за това как древните астрономи и строители преди тях са стигнали до такива необикновени творения като многогодишните календарни цикли, многоетажните храмове зиккурати, зашеметяващите пирамиди и гигантските статуи. Често сме по-склонни да виждаме в тях извънземна намеса, отколкото да си дадеме сметка какво може се да постигне с ум, воля и въображение. Всеки от нас приема теоретически, че далечните ни предшественици - толкова далечни, че дори не можем да ги наречем прадеди - трябва да са били умни и изобретателни хора. Само така без чужда помощ са съумели да излязат от пещерите, да създат Великите цивилизации и да отворят път за нас - съвремените “реминисценции” на хомо сапиенс сапиенс. Когато обаче трябва да говорим за конкретни постижения, е много трудно да повярваме. Усещането е за сън с отворени очи, провокиран от професията на археолога, чиято същност е да търси чудеса.

Мястото е планината на юг от с. Веселиново, Шуменско.

теми: археология, археоастрономия, тракийски светилища, тракийско светилище, тракийски скални светилища, тракийско скално светилище, траки

Тракийско селище

Беше непоносимо горещ летен ден на 1994 година. Докато катерехме стръмния склон към крепостта, беше уморително, но сенчесто и приятно. Укрепеното селище се намираше на самия ръб на платото. От тук склонът изглеждаше почти отвесен. Гледката беше прекрасна, а за обитателите на селище е била преди всичко въпрос на сигурност. Достъпната част от платото беше оградена с грамада от необработени камъни. Те образуваха вал. Само от юг имаше проход. Някога от тук са минавали каруци, защото дори по скалата са се врязали коловози. Цялата околност приличаше на минно поле от безбройните иманярски изкопи. Малките парчета от съдове бележеха един дълъг живот на селището от ранножелязната епоха до ранна Византия (от края на второто хилядолетие пр. Хр. до 6 - 7 век).

Скално светилище

Починахме си и продължихме. Беше все така горещо. Сега се движехме по югоизточния полегат склон на платото. Водачът ми вървеше напред, за да разсича гъстата бодлива преграда от храсти, ластари на къпини и висока над човешки бой коприва. Тук всичко имаше гигантски рамери. Дори тревата беше по-висока от мен. Имах усещането, че изпаренията ще ме удавят. После го видях. След дългото лутане това беше първото открито пространство. И там, на фона на умореното отиващо си Слънце, се намираше той - Храмът на пролетните и есенните равноденствия, на изгряващото Слънце и на умиращата Луна.  Това е името, което му дадох по-късно, след като беше почистен от насипите, от поникналите храсти, от лишеите; след като прекарах много месеци върху скалата, отброявайки изгреви и залези на Слънцето, Луната и звездите; когато се надявах, че съм разбрала предназначението му.

Живеех непосредствено до скалната тераса от средата на м. юни до средата на м. октомври в периода 1994 – 1999 г. Не бях сама. Сутрин откривах нови и нови тунели, прокарани през шубраците. Нощем до скалата абсолютно безшумно идваха глигани, чакали, диви котки и иманяри. Всички искаха да разберат какво правя. Животните от любопитство, а иманярите смятаха, че търся съкровища. Живеехме в някаква наша си хармония. През последната година обаче иманярите изгубиха търпение и се опитаха да разбият един от олтарите, върху който посрещах Слънцето, както са го посрещали и мъдреците създали храма преди около 3 хил. години.

Археоастрономия - пирамидален олтар

За устройването на храма са използвали обширна скална тераса, разположена в горната част на висок хребет. Големият масив е разделен на три блока чрез дълбоки праволинейни разрези, а между тях е изсечена обширна зала с високи стени, но без покрив. Единият от масивите наподобява пресечена четиристенна пирамида и е най-важната част от храма. Върху горната му площадка чрез жлебове е очертан правоъгълник, разделен точно наполовина. Той има неравна повърхност, така че профилът му е огледално копие на насрещния хоризонт.

Пред него, по ръба на площадката, в малки ямички били втъквани тънки дълги пръчки (гномони), които при изгрев Слънце хвърляли сянка върху правоъгълната фигура. В зависимост от това, на коя точка от хоризонта се намирало то, сенките пресичали правоъгълника под някакъв ъгъл или минавали точно по осите на късите му жлебове. Устройството приличало на слънчев часовник, който отброявал не часове, а дати, защото всеки ден първите сенки на стрелките, предизвикани от изгряващото Слънце, пресичали различни точки от фигурата. Тази система работела само в продължение на 20 дни след есенното равноденствие (23 септември – 12 октомври) и 20 дни преди пролетното равноденствие (1 – 21 март). През останалото време от годината сутрин пирамидалният олтар бил засенчван от фланкиращите го по-високи блокове. За посрещане на Слънцето по време на зимното слънцестоене бил използвани други олтари, а лятното слънцестоене и шестте месеца между пролетното и есенното равноденствие били изцяло пренебрегнати. Периодът от пролетта до есента и неговите календарни подразделения са от значение преди всичко за земеделците. Очевидно е, че календарната практика на този храм имала съвсем друго предназначение.

Археоастрономия - Зала на равноденствията

Фронталната стена на пресечената пирамида е разделена на три високи и тесни стъпала. Върху най-долното може да се види плитък релеф на конска глава с поизронена повърхност. От тук започва дългата амфитеатрална зала. Нейната сцена бил хоризонтът, където изгрявало Слънцето. Подът й е разделен на десет еднакво широки напречни ленти. Сутрин светлината докосвала първо площадката върху олтара. След минута се плъзвала по стъпалата му. Още две минути и осветявала конската глава, преди да продължи по каскадните профилирани ленти на залата. Така всяко стъпало от пирамидата, всяка следваща по-ниско разположена лента от залата отмервали интервал от време. В дните на равноденствие, когато денят бил равен на нощта; когато продължителността на деня била точно половин денонощие, тези интервали представлявали еталонна едница за време. Вечерния полумрак тук обаче е много продължителен, защото високият и близък хоризонт закрива Слънцето почти два часа преди да е достигнало равнината на светилището. За това по време на равноденствие слънчевите лъчи огрявали храма, в продължение на 10 часа и 30 минути, а не 12 часа. За около половин час по пладне светлината и сянката се “суетяли” върху пирамидалния олтар. Останалото време от деня бивало отмервано от скъсяващата се сутрин и удължаващата се след пладне сянка върху пода на залата. Сянката преминавала от лента на лента и сякаш ги отброявала. С това си устройство залата и пирамидата приличат на най-стария вид слънчеви часовници от древен Египет, които се появили около средата на IV-тотo хилядолетие пр. Хр.

Подобно на правоъгълната фигура със стрелките от пирамидалния олтар залата също била “действаща” само в дните около равноденствието. През всички други месеци страничните й стени повече или по-малко я закривали за светлината. Дните на равноденствията от астрономическа гледна точка са събития особено ценени от древнокитайските астрономи. Най-старата оцеляла хроника на слънчевите затъмнения се нарича “Пролетни и есенни хроники” (722-481 г. пр. Хр., Китай). Там са цитирани 36 слънчеви затъмнения с висока точност на данните. За сега тя е хрониката с най-голям брой описани слънчеви затъмнения. Подходящо обяснение за интереса към равноденствията намираме у Птолемей. Той изследвал движението на Слънцето от точката на пролетното равноденствие до средата на времето на затъмнението в неговото средно придвижване, за да установи закономерности в годишното му завръщане към една и съща точка. В хрониката и в книгата на Птолемей прецизирането на календара е в пряка връзка с данни от слънчевите затъмнения и с равноденствията. Птолемей през II век достигнал до този резултат, като използвал информацията на поколения свои предшественици от Египет, Месопотамия и Гърция. “Пролетни и есенни хроники” следвала записи от времето на династията Дзу (около 1050-720 г. пр. Хр.), а вероятно и още по ранните записи от края на III хил. пр. Хр. на династията Шу Чинг. Тук не става въпрос за приемственост в знанията между китайските, гръцките астрономи и тези от скалното светилище, а за извеждане на едни и същи закономерности на базата на изключително богата статистика.

Тракийско скално светилище - древни съоръжения за наблюдения на небето

Скалата е запазила формите на още олтари, басейнчета, каменни легла и трон-ложе, на геометрични фигури в необичайни комбинации. Изсечени стъпки с различни размери и сега създават усещането, че някой наскоро е минал от там. Всички стъпки следват общо направление - те пресичат залата от юг на север. За древните траки северните земи били свещена зона - митичната земя на хипербореите, където отивали мъртвите владетели, героите. Нищо в този храм не е случайно. Всяка фигура е загладена внимателно, така че рядко могат да се видят следите от секач. Ако човек полегне, ще усети, че леглото от твърда скала е изключително удобно, защото шията и главата попадат върху подходящо оформени плоскости. Нивата им се степенуват във височина и тялото се чувства комфортно. Подобни каменни легла могат да се видят почти навсякъде, където у нас има скални храмовеСмята се, че там били оставяни мъртвите преди погребението и/или били използвани от жреците за медитация. Усещането за този, който е в леглото през нощта, е невероятно. Погледът, загубил контакт с околността, потъва между звездите. В планината те са много ярки и стават толкова близки, като че ли човек попада в открития Космос. Безспорно мястото е подходящо за медитация. Известно е, че били използвани някои халюцигенни растения, в резултат на което жрецът изпадал в транс и “осъществявал контакт” с богове и обожествени герои. Много възможно е каменните легла на този храм да са използвани с такава цел. Прави впечатление, че от там пред погледа минава бавно най-ниският пояс на незалязващи звезди. Тях египтяните наричали “вечни” и “неразрушими”. Може би точно тях търсели жреците-звездобройци, които проектирали двете легла, разположени в противоположни сектори на храма. Незалязващите звезди помагали на пътниците да се ориентират за времето през нощта и най-вече да намерят вярната посока, когато отивали в далечни земи. А знанието за закономерностите в тяхното движение очевидно получавали от жреците.

Археоастрономия - наблюдения върху изгревите и фазите на Луната

В близост до едно от леглата е изваян трон или ложе. Тук човек може да еднакво удобно да седи или полулегнал да прекара часове, наблюдавайки най-високия и много близък югоизточен хоризонт - хълма Казанлъка. Тук изгрява Слънцето в дните на зимното слънцестояне. Докато достигне хребета и се покажат първите му лъчи преваля 9 часа. Тук Луната достига екстремните си позиции, които се редуват в 19 годишен цикъл. Вероятно за това до трона е врязана дъга от луници, които отбелязват фазите на нарастване, пълнолуние, фазите на изчезващата Луна (сн. 6). Те са съпоставени с основните астономически направления на Слънцето.

Голямата част от олтарите и устройствата на храма са обърнати към хоризонта на изгревите. Неговият североизточен дял, където изгрява Слънцето през летния сезон е по-нисък. Там небесните тела тънат в дебелия приземен слой на запрашената и пълна с изпарения атмосфера. Често дори Луната не може да я пробие. Но в останалата част от хоризонта всяко дърво може да служи като ориентир за началото или края от пътя на различните небесни тела. Особено важно било да се отбелязва позицията на Луната. Когато тя нараства, контактът й с хоризонта на изгревите неможе да се долови. Изгревите на Луната стават видими, когато тя наближи фаза пълнолуние. Съпоставянето им с позициите на другите небесни тела било възможно едва, когато Луната започне да старее. Това означава, че за жреците от храма съпоставянето ѝ с дуги небесни тела било възможно едва когато Луната започне да старее. Ориентацията на всяко съоръжение от храма показва, че основна грижа на наблюдателите били два типа събития: 1) слънчевите изгреви от момента, в който светлината стане достатъчно ярка, за да предизвика сенки, т. е. когато Слънцето се появявало в пълния си блясък; 2) лунните изгреви – когато Луната достигне пълната си фаза и започне да старее. Изтънелият ѝ сърп, който прилича на едва видима дъга последно може да се види, когато изгрява броени минути преди Слънцето да надникне над източния хоризонт. В българския фолклор се казва, че тя отива към “гинеж”, т. е. умира.

Тракийско скално светилище - няколко думи за питагорейците

Рядко палех огън, защото светлината му скриваше звездното небе. Лятно време заспивах на открито. Така се запознах с всички особености на лунните и звездните изгреви и залези, защото всяка част от хоризонта им въздействаше различно в зависимост от това колко висок или нисък, колко близък или далечен е той. Проумях чара на късното есенно небе и метаморфозите на планината. Сменяше се окраската на хълмовете, а с нея и поведението на животните. Нощем започнаха да идват все по-близо до мен и вече дори крадяха от храната ми. Беше времето, когато сутрин разбивах леда, за да наплискам лицето си. Простичката храна от мед, орехи и късни плодове изостри сетивата ми. Усещах всеки нов аромат, чуствах вибрациите на въздуха преди да чуя шума. Слях се със спокойствието на планината.

Разказвам всичко това, защото така трябва да са се чувствали и древните служители на храма. Той вероятно е бил поддържан с не повече от двама-трима жреци. Подобно на други паметници от този вид тук не бяха открити отпадъци от храна и от съдове. Изглежда старите звездобройци са били вегетарианци и са се хранили предимно с продукти, които не изискват термична обработка. Този начин на живот бил характерен първо за кръга на орфиците – поклонниците на Орфей, а след това и за питагорейцте – последователите на Питагор. Било е място за усилена работа: молитви, наблюдения на небето, търсене на закономерности, прогнозиране на сезонни, а вероятно и някои климатични промени в природата. Тук, далече от оживеното шумно селище-крепост е имало най-добри условия да се наблюдават цикличните процеси в животинския свят, за да се оценят подходящите сезони и средства за лов. Тази скална тераса, чиито съоръжения съпоставят позициите на различни небесни тела, е много добре конструиран “инструмент” за създаване и поддържане на календар, който да е полезен за стопанската дейност и лова, за празнично-обрядната система на населението от околността, за създаване на пътеводни маршрути за търговски и военни цели.

теми: археология, археоастрономия, тракийски светилища, тракийско светилище, тракийски скални светилища, тракийско скално светилище, траки

Павлина Петрова

История на проучванията

Павлина Петрова

Червеният маркер сочи бяла точка на самолетната снимка,
където е скалната тераса на светилището на Слънцето

Тракийският култов център се намира в началото на старопланинския проход при с. Веселиново, Шуменско. Състои от три скални светилища, отделни оброчни камъни и три пещери при водопада, наричан от местното население “Скока”. Към комплекса вероятно се отнася едно малко укрепено селище, чиито жители трябва да са поддържали прохода и може да се предполага, че огромната каменоделска работа по превръщането на скалните тераси в светилища е извършена от тях.

Най-сложно устроено е голямото скално светилище, известно в околността като “Софрата на Вълчан войвода” заради много разпространената легенда за прочутия войвода и неговите съкровища. Тракийското светилище е било посветено на най-великия от боговете, олицетворяващ Слънцето, и в същото време е служело за провеждане на редица астрономически експерименти. По тази причина за проучването на светилището беше образуван колектив от различни специалисти с ръководител н. с. д-р Павлина Хр. Петрова, завеждащ отдел Археология на Дирекция КИН – Шумен и членове подп. инж. д-р Андрей Андреев и подп. инж. д-р Юрий Дачев преподаватели от ВВУАПВО – Шумен, д-р Димитър Колев и Веселина Колева астрофизици от НАО Рожен. Техническата документация е резултат от работата на служителите на Дирекция КИН Бойчо Христов и Иван Иванов.

Богатата визуална документация на паметниците дължим на Младен Кожухаров - гр. Шумен. Незаменима беше помощта на населението от с. Веселиново. Не ми е възможно да изредя всички участници в разкопките, но едно име трябва да напиша непременно - Мария Илиева, завеждащ библиотеката и читалището на селото. Сърдечно ѝ благодаря за сътрудничеството!

Проучванията се проведоха в периода 1994 - 1999 год. Резултати от тях са публикувани в два сборника на европейската организация по археоастрономия (SEAC). Отделни проблеми са публикувани в годишниците на Дирекция КИН - Шумен.

Историята на комплекса, представена тук, се основава на археологическите и теренните проучвания в землището на с. Веселиново, Шуменско, на изследванията на български и чуждестранни учени в областта на археологията и историята на древния свят, на постиженията на интердисциплинарните науки и преди всичко на археоастрономията, на документи от историята на картографията и математиката. Останаха още многобройни бели петна, които само едно чудо може да запълни.

Павлина Петрова