Прекият път към звездите тръгва от едно каменно легло

Павлина Петрова

Когато в безоблачните нощи тъмнината поглъщала долината, мъдрецът лягал върху каменно ложе в източния край на скалната тераса.

Камъкът там е така оформен, че да образува ниска “възглавничка” на мястото за шията и главата. Разбира се наблюдателят трябва да е използвал мека кожена постеля, която да го изолира от студената скала. Високите бордюри около главата и торса го предпазвали от ниския полъх на хладния нощен въздух. Обърнатото нагоре лице оставало насаме със звездите, защото нищо от околния пейзаж не влизало в полезрението му.

Погледът, насочен право нагоре, улавял небесните тела, когато преминавали през най-високия сектор от орбитата си, където пътят им се презполовява. Било достатъчно лежащият човек да постави длани от двете страни на очите си, подобно на капаци, за да ограничи още изгледа на нощното небе по-близо до невидимата линията (наричана днес небесен меридиан), след която небесното тяло тръгва към залеза.

Всяко място от земната повърхност има своя небесен меридиан. Това е въображаемия кръг, описан около Земята, който минава над полюсите и пресича зенита над дадено място от земната повърхност, но също и зенита на противоположната му точка от земното кълбо. Когато Слънцето пресича небесния меридиан над мястото, в нашия случай над "Софрата", денят се презполовява, т. е. настъпва астрономическия момент “пладне” по цялата линия на меридиана между северния и южния полюс. В същия момент настъпва полунощ в противоположната точка на земното кълбо.

Но да се гледа към Слънцето с невъоръжено око е невъзможно. Може да се следи само кога звездите, планетите и Луната ще пресекат тази много важна невидима небесна линия. Какво би станало, ако наблюдателят от леглото хване малка група звезди, като Плеядите, между дланите си? Става това, че той може да постави във времето събитието, т. е. има една опорна точка във времето, която може да използва по различен начин. Например, да свърже преминаването на Плеядите през меридиана в полунощ, с идването на продължителни и поройни есенни дъждове. В началото на I хил. пр. н. е. (1000 – 800 г. пр. н. е.) те настъпвали около 20 октомври за обитателите на селището край "Софрата".

Много добро обяснение за това как са използвани Плеядите в земеделския и морския календар на древните гърци през онези столетия четем в образователната поема “Дела и дни” на Хезиод, написана в края на VIII в. пр. н. е.

Древноримска бронзова статуя,

за която се предполага,

че представя Хезиод. Намира се в

Националния археологически

музей на Неапол.

Илюстрацията е предоставена за

свободно разпространение от автора

чрез Уикипедия.

“Щом се покажат Плеядите, щерки Атласови, почвай

            жътвата; оран захващай, когато пък те ще залязват.

            Те четиридесет нощи и дни са от хората скрити,

            после отново, когато годината свърши кръга си,

            пак се явяват — тогава за първи път сърпа точи си.

..............

... когато Плеядите, също

            с тях и Хиадите, още могъщ Орион пък залязват —

точно тогава помни, че е сгодното време за оран.

..............

Морското дело опасно ако пък с копнеж те изпълва 

            колчем да могат властта на могъщ Орион да избягнат,

            гмуркат се вече Плеядите в димната шир на морето,

            тъкмо тогаз ветрове всевъзможни беснеят във вихър:

            кораби вече не дръж във морето на цвят като вино,

            както съветвам те аз, запомни: обработвай земята.

            Кораба ти изтегли върху суша, отвред обгради го

с камъни — влажната мощ да възпират на вятъра     бурен.”

Оказва се, че Плеядите са единственото съзвездие, което разделя годината на удобни периоди за земеделската и скотовъдната дейност. Движението на Плеядите, като индикатор за сезонните промени и годишния цикъл, било обект на изучаване и от първите древногръцки астрономи Талес и Анаксимандер (VII - VI в. пр. н. е.), а по-късно от Еуктемон и Евдокс Книдски (IV в. пр. н. е.). Поради липса на писменост у траките не разполагаме с други сведения за подобна астрономическа практика по нашите земи освен съвременните етнографски изследвания. Те сочат, че в народната традиция вечното циклично поведение на Плеядите е използвано за определяне на обредни празници. Например, Гергьовден съвпада с хелиакалния залез на Плеядите (те залязват с изгрева на Слънцето), Летен Тодоров ден е по времето на хелиакалния изгрев на Плеядите (те изгряват малко преди Слънцето), а на Димитров ден изгряват наскоро след залез Слънце. 

Непосредствено до изчточния бордюр на каменното легло има малка площадка. Върху нея са вдълбани седем пръстовидни ямички, разделени в две редици. Разположението им съответства на конфигурацията на седемте видими с невъоръжено око звезди на звездния куп Плеяди. Тъй като групата от точки се намира точно до наблюдателния пункт, ориентиран към небесния меридиан, най-близко до ума е да се предположи, че именно Плеядите са били главния обект за наблюдение от там.

В началото на I хил. пр. н. е. Плеядите се появявали над хоризонта на "Софрата" в началото на май след дълъг период на невидимост. Тогава наблюдателят, застанал върху пирамидалния олтар, можел да ги види за кратко близо до източния хоризонт, където бледите звездици скоро били заличавани от светлината на приближаващото Слънце.

Появата на едно светило малко преди Слънцето се нарича “хелиакален изгрев”. Хелиос било името на древногръцкия бог Слънце. Изразът "хелиакален изгрев" подсказва, че небесното тяло изгрява във време близко до изгрева на Слънцето  При липсата на календар, който да раздели годината на месеци и дни, Плеядите били добро средство за ориентация. Можели да подскажат на земеделците кога да се подготвят за жътва, а скотовъдците по това време трябвало да поведат стадата към планинските пасища. За странстващите пътници хелиакалният изгрев на Плеядите вероятно бил знак, че могат вече да пресичат прохода без страх от лошо време.

В следващите месеци Плеядите избързвали все повече пред Слънцето, т. е. изгрявали все по-рано и по-рано в тъмнината на нощта. Наблюдателят от леглото можел да ги види над очите си за кратко преди небето да започне да се прояснява от Аврора едва към 10 август. С всяка следваща нощ малката група звезди се задържала все по-дълго на небосвода и удължавала с броени минути пътя си към западния хоризонт.

Различните съоръжения на нашата скална тераса фиксират по безспорен начин няколко дати, които, отнесени към Юлианския календар, отговарят на 2 октомври, 14 октомври, 20 октомври и 21 декември. Единствено на датата 20 октомври в периода 1000 - 850 г. пр. н. е. Плеядите пресичат небесния меридиан около полунощ.

Конвертирането на датите и часовете от денонощието спрямо действащия днес календар са направени с Julian Date Convertor.

На "Софрата" датата 20 октомври е отбелязана от дълъг жлеб, който ограничава от юг “залата” и пирамидалния олтар. Неговото направление към източния хоризонт съответства на една точка, която се намира в ъгъла между два хълма. Там на 20 октомври може да се види появата на Слънцето отначало като малка светеща точка точно в самия ъгъл. След това Слънцето започва да пълзи по склона на единия от хълмовете, следвайки извивката му в продължение на 20 мин. Вероятно през месец февруари би могло да се наблюдава същото явление, когато Слънцето се завръща от точката на зимното слънцестоение към лятното слънцестоене, но снеговалежите и предпролетните наводнения биха затруднили неимоверно наблюденията.

Прецизна информация за орбитата на Плеядите по минути, часове, дни и години (нарича се ефемериди, което на гръцки означава дневник и календар) за интересуващия ни период от началото на I хил. пр. н. е. беше получена от специализираната компютърна програма MyStars! 2.7, отчитаща промените в скоростта на въртене на  Земята и изменения на наклона на земната ос, т. нар. прецесия.

Единственият начин да се запознае човек със звездите е да ги наблюдава дълго - нощ след нощ. Накрая неизброимите светли точици започват като че ли да се обединяват с по-ярките звезди и очите или мозъкът, който ги командва, отделя съвкупности от бляскави едри зрънца. Ето как най-ярките звезди били обединени в лесно запомнящи се картинки. Това групиране в някои части на небето е толкова очевидно, че древните хора, създатели на различни култури по Земята, с незначителни вариации използвали познатите и на нас днес съзвездия, макар и с други имена. Така звездната група, която модерният човек оприличава на Голяма мечка, за някои народи представлявала Черпак, а за други – Рало.

Най-ранното открито до днес изображение на звездни групи се намира сред забележителните пещерни рисунки от Ласкò (Южна Франция), отнасящи се по време към края на старокаменната епоха. Едно от вътрешните пространства на пещерата е наречено условно "Зала на Биковете". Тук над главата на бика (бизонта) са разположени 6 точки в конфигурацията на най-добре видимите звезди от мъглявината Плеяди. Тяхното разположение спрямо животното отговаря на схемата на звездното небе в сектора близо до съзвездието Телец. В окото на животното изследователите на рисунките виждат най-ярката звезда на съзвездието, наричана Алдебаран, а в многобройните точки по лицето намерили място звездите на мъглявината Хиади. По-надолу и вляво е мястото на впечатляващите с яркостта си звезди от пояса на Орион. Само, че тук има една звезда в повече?! Разположението на трите фигури съответства на позициите на съзвездията, в момента, когато се намират в горна кулминация, т. е. когато пресичат меридиана над пещерата. А това се случвало в нощите около есенното равноденствие. Според изследователя Michael A. Rappenglück рисунката показва Плеядите около15300 пр. н. е. или 17300 години преди да се родим ние с теб, читателю. По онова време те били много близо (2.8°) до точката на есенното равноденствие, което ги превръщало в отлично средство за отчитане на началото на големите дъждове и студове.

Но да се върнем на светилището върху скалната тераса на "Софрата". Върху малка площадка

Илюстрацията е заимствана от
фотогалерията на http://starsevolution.dir.bg

над източния бордюр до леглото са вдълбани седем пръстовидни ямички, разделени в две редици. Със закъснение от 14 хилядолетия и половина спрямо рисунките от пещерата Ласко в противоположния край на Европа, един мъдрец и поклонник на звездите е изрязал сферични вдлъбнатини с размера на отпечатък от палец. Тяхната кофигурация и разположението им спрямо посоките на света отговарят на разположението на зведите от Плеядите, когато се намират в най-високата точка от орбитата си (или близо до нея). Мъдрецът е използвал каменното легло за наблюденията си, което означава, че е търсел да види Плеядите не в кой да е момент от орбитата им, а точно когато са над главата му, т. е. когато пресичат меридиана над "Софрата". Това явление има смисъл, ако може да бъде фиксирано във времето. У древните траки до разпространението на елинистическата култура основните ориентири в денонощието били свързани единствено с движението на Слънцето: изгрев, пладне и залез. Позицията на всяка звезда или планета, които представлявали някакъв интерес за наблюдателя, били определяне все съобразно позицията им спрямо Слънцето: когато изгрявали малко преди Слънцето, те имали хелиакален изгрев; когато залязвали в сумрака на настъпващата нощ, те имали хелиакален залез. Вероятно се досещаш, че определението “хелиакален” идва от древногръцкия превод за Слънце – Хелиос.

В случай, че облаци скрият изгряващото Слънце за поредица от много дни, което през октомври не е рядко явление, наблюдателят трябвало да има резервна възможност да определи настъпването на дъждовния период, който правел пресичането на прохода опасно начинание. Много често сутрин ранни мъгли или временна облачност съпътствали хубавите слънчеви есенни дни. Тогава било невъзможно да се види точното място, където се очаквала появата на първата мъничка, колкото просено зърно, светеща точка на слънчевия диск. Нейното преместване ден след ден върху линията между небето и планинските хълмове може да служи за много точен вечен календар. Линията на хоризонта с нейните чупки и видими детайли от сравнително близките хълмове, като отличаващи се върхове на дървета, са безпогрешни показатели за ежедневното преместване на изгряващото Слънце. И ако не съществуваше ранната утринна мараня, мъгли и облаци, само ежедневното преместване на мъничката светеща слънчева точица по маркерите на хоризонта би била способна да осигури пълноценен годишен календар на зоната

Изглежда заради несигурните слънчеви утрини наблюденията към Плеядите в полунощ били наложителни. В студените есенни нощи небето обикновено е чисто – без облаци. В кристално чистата без изпарения и прах атмосфера по това време се виждат добре с невъоръжено око дори звездите с по-малка яркост. Но без хоризонта върху небето липсват опорни точки, за да се определи мястото на едно или друго небесно тяло.

Всъщност при липсата на точни измервателни уреди можем да говорим за точност в рамките на няколко денонощия около 20 октомври. Наблюдателят от леглото не е имал уреди, за да фиксира точно момента, когато Плеядите пресичали небесния меридиан. В най-добрия случай е регистрирал явлението с приблизителност от около 1 час. Той не е разполагал също с точен часовник, за да отмери настъпването на полунощ, т. е. средата на времето между момента “пладне” на два последователни слънчеви дни. Древните вавилонски астрономи използвали израза "средната част на нощта", за да отбележат времето на наблюденията извършени около полунощ.

Може да е използвал примитевен воден часовник, който е сред най-старите средства за измерване на времето. Не далеко от леглото в склона на най-високия сектор от терасата са изсечени каскадовидно две триъгълни вани. В общия им бряг е врязано много тънъко каналче, през което водата незабележимо се процежда в по-ниската ваничка. Само ако върху по-горната повърхност на водата се оставят сухи стръкове трева, може да се забележи подмолното течение. Триъгълните вани на вдълбания в скалата воден часовник, които отмерват приблизително половин денонощие, имат редица недостатъци: при вятър и силно Слънце през деня една част от водата ще се е изпарявала по-бързо от обикновено, при което интервалът от 12 часа вероятно е намалявал с около 30 мин. до час. Освен това структурата на водния часовник не дава възможност да се определи съвсем точно момента, когато прехвърлянето на водата от горната вана към по-ниско разположената приключва.

Частично запазен египетски текст от XVI в. пр. н. е. се споменава нов модел воден часовник, който се свързва с лунните фази. За съжаление текстът е фрагментиран и връзката части от денонощието, определяни от клепсидрите, и лунните фази не е ясна. Текстове от съвременните им вавилонски клинописни таблички (No 14 от серията Enuma Anu Enlil) подсказват едно решение на загатката. Според тях вавилонските наблюдатели отчитали времето на настъпването на лунните затъмнения и тяхната продължителност спрямо изгрева или залеза на Слънцето в съответния ден. Специалистите смятат, че единственият начин да се измерят тези интервали от време е чрез клепсидри.

Съществуват редица схеми, които отбелязват сезонните промени в продължителността на деня и нощта от времето на старовавилонския период (първата половина от II хил. пр. н. е.) до късно вавилонско време (до 750 г. пр. н. е.)

По тези причини на наблюденията от леглото можем да гледаме като на помощна информация, която подсказвала наближаването на важна дата. Тя била от значение в случай, че наблюденията по хоризонта на изгревите и залезите са ограничени от метеорологичните условия.
Справочна литература:

Dreyer, John L.E. 1953. A History of Astronomy from Thales to Kepler. New York: Dover Publications, Inc. (Facs. reprint of: History of the Planetary Systems from Thales to Kepler. Cambridge: Cambridge University Press, 1905).
McLeod, Alexus. Astronomy in the Ancient World: Early and Modern Views on Celestial Events. Springer International Publishing Switzerland, 2016
Хезиод. Теогония, Дела и дни. Омирови химни. Превод от старогръцки Станка Недялкова, 1988